„Тъй или иначе, някой ден всеки ще види куршума със своето име върху него“ от един рапър
С езиковите умения, които нашите далечни прадеди развили, ние сме се превърнали в разумни същества, притежаващи способността да виждат в бъдещето и да господстват над заобикалящата ги действителност.
Но заедно с това благо е вървяла и една мисъл, която продължава и до днес да ни измъчва – за разлика от другите животни ние съзнаваме, че сме смъртни. От това произлизат всичките ни страхове.
Съзнанието за смъртта е мисъл за бъдещето, което ни очаква, но тя е свързана със силна болка и раздяла.
Тази тежка мисъл върви ръка за ръка с още една, която от време на време ни спохожда: каква е ползата от напрегнатия труд, от отбягването на бързите удоволствия и трупането на пари и сила, когато един ден, може би още утре, няма вече да сме живи?
Смъртта сякаш зачерква всичките ни усилия и прави нещата безсмислени
Ако позволим да се поддадем на тези мисли – за болката от раздялата и за безсмислието на всичко, – това означава да останем почти парализирани в бездействието си или да посегнем на своя живот. Но съзнателно или не, ние сме открили две възможни решения на този наш проблем.
Най-примитивното било създаването на представата за живота след смъртта, която облекчавала в значителна степен страховете на хората и придавала смисъл на действията им в земния живот.
Второто решение – което господства над нашия начин на мислене в днешно време – е да забравим, че сме смъртни. Това изисква активно да потискаме всякакви мисли за смъртта. За да си помогнем в това отношение, ние развличаме умовете си с рутинни и банални грижи.
От време на време обаче смъртта ни напомня за себе си.
Например, когато някой наш близък почине, но ние бързо забравяме, потънали отново във всекидневните си занимания.
Проблемът обаче се състои в това, че подобно потискане на мисълта за смъртта не е особено ефикасно. Обикновено човек осъзнава, че е смъртен, още когато е на четири-пет години.
На такава възраст подобна мисъл оказва силно влияние върху психиката ни. Ние свързваме смъртта с мисълта за раздяла с тези, които обичаме, с всякакъв вид мрак, хаос и непознати неща.
И това дълбоко ни тревожи.
Оттогава този страх се загнездва в душите ни. Не е възможно напълно да изкореним или да избягваме такава всеобхватна мисъл.
Когато я изхвърляме от съзнанието си, тя се връща обратно по други пътища и влияе върху поведението ни по начини, които даже не подозираме.
Хвърляме се на служби, взаимоотношения и удобни позиции, за да не ни навестява чувството за раздяла. Ставаме все по-консервативни, защото всякакви рискове ни заплашват с противопоставяне, провал или болка.
Заобикаляме се с всякакви хора, само и само да не се замисляме за това, че по същество сме съвсем сами. Може и да не правим тези неща съзнателно, но, така или иначе, изразходваме голямо количество умствена енергия в потискането на нежеланите мисли и чувства.
Страхът от смъртта обаче само привидно ни напуска, а фактически се завръща обратно под формата на множество различни видове притеснения и навици, които намаляват радостта ни от живота.
Има обаче и трети, друг път за решаване на проблема със съзнанието, че сме смъртни. От момента, в който се раждаме, ние носим в себе си своята смърт.
Защото не външни фактори, а нещо вътре в нас става причина за края на дните ни. Разполагаме с ограничен брой дни живот.
Това време е нещо уникално и само наше, нашата единствена истинска собственост, нашата единствена реалност.
Ако избягаме от тази реалност, като избягваме да мислим за смъртта, значи искаме да избягаме и от себе си. Отказваме се от единственото нещо, от което не можем да се откажем, и искаме да живеем в лъжа.
Пътят за решаване на този проблем изисква от нас да приемем факта, че ни е отредено ограничено време на този свят и че животът по необходимост включва и болезнени моменти и раздели.
Съгласявайки се с това, ние приемаме живота такъв, какъвто е, заедно с всичко останало, свързано с него.
Да станем зависими от илюзията за някакъв живот след смъртта или да се скрием от мисълта за смъртта, заравяйки се в проблемите на момента, означава да презрем реалността, както и самия живот като такъв.
Но приемете ли да се отнасяте положително към живота, изправяйки се очи в очи с проблема за смъртта, нещата коренно се променят. За вас вече става важно да изживеете дните си възможно най-добре и пълноценно.
Можете да изберете да сторите това, като се отдадете на безкрайни удоволствия, но да знаете, че нищо не омръзва така бързо, както необходимостта да си измисляте все нови и нови забавления. Ако постигането на някакви цели стане най-важният източник на удоволствие, тогава и дните ви ще бъдат изпълнени със смисъл и посока за движение, така че, когато някой ден смъртта ви навести да не съжалявате за нищо.
Не бива да изпадате в нихилистично настроение за безсмислието на всичко, защото това е най-сигурният начин да пропилеете и малкото време, което ви е дадено на земята.
Когато гледате позитивно на живота, ще имате по-точен критерий за оценка на нещата, които си струват на този свят.
В сравнение с краткостта на дните ни, дребнавите битки и напразни притеснения просто не трябва да ни занимават.
Смъртта е част от нас, която не може да бъде неглижирана
Това не означава, че трябва постоянно да мислим за нея, а да приемем, че е една реалност, с която ще трябва да се сблъскаме.
Така ще променим страхливото отношение и глупавото отричане на проблема с нещо активно и позитивно, което ще ни освободи от дребнавостта, безполезните притеснения и страхливите, угоднически реакции.
Този трети подход към проблема със смъртта се е зародил още в древния свят във философската школа на стоиците. В сърцевината на стоицизма стои учението за това как да умираме, което по най-парадоксален начин се оказва фактически учение за това как да живеем.
Един от най-великите стоически философи на древността е Сенека, роден през 4 г. пр.Хр. Като младеж той бил невероятно надарен оратор, което му обещавало възходяща политическа кариера.
Но във времето, когато той живял, дарбата му породила завистта на тези, които му отстъпвали по красноречие.
И по този повод, нека да ви разкажа и една история…
През 41 г. сл.Хр., по фалшиви обвинения от страна на завистлив придворен, Сенека бил осъден от император Клавдий на заточение на остров Корсика, където прекарал самотен цели осем години.
Сенека познавал стоическата философия, но сега на този рядко населен остров се наложило да я приложи на практика в реалния живот.
Това не се оказало никак лесно. Отначало философът се отдавал на различни фантазии, но най-на-края изпаднал в отчаяние.
Ала той не се отказал от непрестанната борба и това личи от многобройните му писма до приятелите в Рим. Постепенно надвил всичките си страхове, като най-напред овладял страха си от смъртта.
По онова време Сенека правил всевъзможни упражнения за ума, представяйки си най-мъчителни форми на смърт и други възможни трагични кончини. Така те вече не му изглеждали толкова непознати и страшни. За целта впрегнал и чувството си за срам – да се ужасява от мисълта за смъртта, означавало да се страхува от самата природа, в която всички живи същества умират.
В такъв случай човек би изглеждал по-долен и от най-нищожното животно, което приема смъртта си, без да се оплаква.
Така постепенно Сенека изкоренил от душата си страха от смъртта и се усетил по особен начин свободен.
Като чувствал, че има мисия да съобщи новооткрития източник на вътрешна сила на останалия свят, той започнал да пише с бясно темпо.
През 49 г. сл.Хр. най-накрая бил помилван и се завърнал в Рим, където бил назначен на високия пост претор и личен учител на дванадесетгодишния Луций Домиций Ахенобарб (известен малко по-късно като император Нерон). Сенека непрестанно се борел да овладява някои насилнически наклонности на Нерон, но, така или иначе, тези години били белязани от просперитет и империята била управлявана добре.
Тогава завистта отново се проявила и придворните на императора започнали да плетат интриги срещу Сенека, че се е обогатил за сметка на държавата. През 65 г. сл.Хр. философът бил уличен като участник в заговор за убийството на императора и при него бил изпратен офицер, който по римския обичай му наредил да се самоубие. Сенека кротко поискал разрешение да прегледа отново завещанието си, но му било отказано. Тогава той се обърнал към своите приятели, които били там, и казал:
„След като ми бе отказано да се покажа благодарен към вас за услугите, които сте ми правили, ви оставям моята последна, но и най-ценна собственост – примерът на моя живот.“
Сега можел да изпълни на практика това, което бил направил във въображението си много години по-рано. Самоубийството му било ужасяващо – той си прерязал вените на ръцете и глезените, седнал във вана с топла вода, за да накара кръвта си да изтече по-бързо, и дори погълнал отрова.
Смъртта му настъпила бавно и невероятно болезнено, но той запазил спокойствие до края, като искал да се увери, че всички ще видят, че кончината му подхожда напълно на неговия живот и на философските му разбирания. Според Сенека, за да се освободиш от страха, трябва да тръгнеш в обратна посока. Първо да започнеш с мисълта, че си смъртен.
Приемаш и даже прегръщаш тази реалност.
Продължаваш да мислиш нататък за онзи неизбежен момент на твоята смърт и решаваш да го посрещнеш колкото се може по-безстрашно.
Колкото повече мислиш върху факта, че си смъртен, толкова по-малко се боиш от него, защото е факт, който няма нужда повече да изключваш от съзнанието си. Ще бъдеш силен и ще разчиташ на себе си, като не се страхуваш да си сам. Така ще усетиш специфична лекота от това, че добре знаеш кое си заслужава и кое не. И когато дойде твоят час, което неминуемо ще се случи някой ден, няма да трепериш и да искаш още малко време, защото си живял добре и не съжаляваш за нищо на този свят.
Усещане за мимолетност и спешност
В средата на размириците през първата половина на XIV в. Япония, един скромен придворен поет, известен по-късно под името Кенко, решил да даде обет и да стане будистки монах. Но вместо да се оттегли в манастир, той останал в столицата на страната Киото, и спокойно наблюдавал живота наоколо, докато държавата сякаш се разпадала.
Написал поредица от кратки творби, които не били публикувани, докато бил жив, но по-късно били отпечатани под заглавие Essays in Idleness (Записки от скука), а в течение на времето славата на книгата ставала все по-голяма.
Много от наблюденията на автора били свързани със смъртта, която се срещала на всяка крачка през онзи период. Но неговите мисли за смъртта не били по посока на унинието и болката, а напротив. Той откривал в срещите си със смъртта своеобразно удоволствие и чувство на екстаз.
Така например Кенко разсъждавал за изчезването на красивите неща, като вишневия цвят или самата младост.
„Ако човек никога не изтляваше като росата на Адашино и никога не изчезваше като дима над Торибеяма, а продьлжаваше да живее вечно на света, всичко би престанало да ни вълнува! Най-ценното нещо на света е мимолетността.“
Един ден в гробищата, недалеч от мястото, където монахът живеел, погребали някакъв човек, а около надгробния камък било пълно с опечалени близки на покойника. С течение на годините, отбелязал Кенко, те все по-рядко идвали на гроба, а техните чувства на печал и скръб постепенно отслабнали.
След време всички те също вече не били между живите, а с тях изчезнал и споменът за човека, погребан някога на това място.
Надгробният камък бил почти скрит от избуялата растителност. Минаващите оттам след векове щели да видят само някакви камъни сред зеленината, които след още известно време щели въобще да се слеят със земята.
Пред лицето на тази неумолима реалност и на тези безкрайни измерения на времето как да не почувства човек още по-силно ценността на настоящия момент? Истинско чудо е човек да преживее още един ден на тази земя.
Смъртта не прави разлика
Когато не можем да приемем нормално факта, че сме смъртни, ние обикновено си създаваме различни илюзии за смъртта.
Въобразяваме си, че смъртта на едни хора е по-важна и съществена от тази на другите – например на някоя знаменитост или известен политик.
В други случаи си мислим, че смъртта е по-трагична, защото е настъпила много рано в резултат на някакъв инцидент.
Истината обаче е, че смъртта не прави разлика по отношение на никого.
В този смисъл тя е универсален изравнител.
Застига както богатите, така и бедните. За всеки изглежда, че е преждевременна, и може да бъде окачествена като трагична.
Осъзнаването на тази реалност има положителен ефект върху всички.
Ние не се различаваме от останалите по отношение на съдбата и не заслужаваме по-малко съчувствие от другите.
В крайна сметка смъртта свързва всички хора и когато погледнем тези около нас, ще си дадем сметка, че и те също са смъртни.
Този ред на мисли може да ни отведе все по-напред, достигайки чак до възвишеното: смъртта е обстоятелството, което ни свързва с всички останали живи организми на земята.
Един организъм трябва да умре, за да живее друг.
Това е един безкраен процес, а ние сме част от него.
Чувството се нарича океанско и се състои в схващането, че ние не сме изолирани от останалите форми на живот на планетата. Изпитването на това чувство от време на време може да ни доведе до възторг – в пълен противовес с унинието и мрачните мисли за смъртта.
Финални мисли
„Да помня, че скоро ще бъда мъртъв е най-важният инструмент, който някога съм срещал за себе си. Това е най-важният инструмент, който ми помага да взема големите решения в живота ми. Защото почти всичко-всички ваши очаквания, цялата гордост, целия страх от това, че ще се изложите, че ще се провалите се сгромолясват с гръм и трясък пред лицето на смъртта, оставяйки след себе си само това, което е наистина важно. Да помниш, че ще умреш е най-добрият начин да избегнеш капана да мислиш, че имаш нещо за губене. Вие вече сте голи! Няма причина да не следвате сърцето си“ Стив Джобс
Ако се опитаме да избягваме и дори да не допускаме мисълта за смъртта в съзнанието си, като я държим далеч от нас, ние фактически отдалечаваме себе си и от пряката връзка с живота.
Ако се страхуваме от смъртта, значи се страхуваме и от живота
Затова трябва да променим перспективата на 180 градуса и да погледнем реалността отвътре, за да намерим начин да приемем и осмислим идеята за смъртта като част от това, че сме живи.
Само от такива позиции можем да преодолеем страха си, че сме смъртни, а оттам и останалите по-малки страхове, които тровят живота ни.
– Memento mori (Помни, че си смъртен)…
