Без повече страх и притеснения… Как успях веднъж завинаги да се излекувам от коварния синдром на самозванеца

Исках да бъда полезен…

Исках да пиша блестящи неща…

Неща, които ще станат любими на мнозина.

Исках да се измъкна от работата си от 9 до 5.

Исках да бъда свободен.

Исках да бъда известен.

Исках да бъда обичан.

Исках. Да. Бъда. Нещо. От. ОГРОМНО. Значение.

Залогът беше голям и колкото повече се борех със синдрома на самозванец (Imposter Syndrome), толкова по-ниско падах.

А това само правеше залога още по-голям.

А положението още по-отчайващо.

Творческата работа, която се опитвах да върша беше в грешната рамка.

Защото всичко се отнасяше до мен.

Всичко зависеше от мен.

Аз бях в центъра на всичко и затова разбира се, всичко, което създавах, се усещаше и възприемаше като въплъщение на мен самия.

Христо е Лайфхак.

Лайфхак е Христо…

Следователно всеки неуспех, всяко осъждане или критика бяха коментари по мой адрес. Лично за мен.

Как по дяволите е възможно някой в тази ситуация да не се чувства по друг начин, освен приклещен до стената, стресиран и уплашен?

От онези дни насам мина доста време…

Слава Богу, промених гледната си точка към работата си – най-вече благодарение на това, че с течение на времето получих (и продължавам да получавам) тонове критика, добри съвети и разбира се…

Направих някои лоши избори.

Днес, когато пиша или споделям нещо ново за Лайфхак или клуба, вече не се чувствам така, сякаш казвам: “Ето, това съм аз“.

Сега казвам нещо съвсем друго – и това ми помага да премахна от живота си усещането за синдрома на самозванеца.

Не казвам: “Това съм аз”.

Вместо това казвам:

“Това е, което открих.”

Престанах да се опитвам да бъда експерт в очите на хората и започнах да действам като изследовател.

Избирам си въпрос или тема, която ме натъжава или вълнува, и се впускам в проучване. Просто съм любопитен да видя какво ще открия. И през цялото това време не изпитвам синдрома на самозванеца.

Вместо това изпитвам вълнение колко яки неща ще ви споделя.

Вижте, не става дума за това, че съм по-добър от всеки, който изпитва синдрома на самозванеца. Просто съм намерил начин да накарам мозъка си да се съсредоточи върху неща, които не позволяват на тези мрачни гласове в главата ми да поканят това коварно подценяване отново да влезе през вратата на живота ми.

То все още е пред нея и чака да влезе, но аз мога да го изгоня, като променя перспективата през, която гледам на работата си.

Едно е сигурно:

Вярвам, че най-добрия начин да премахнем синдрома на самозванеца и да създаваме творчество на високо ниво е като:

Премахнем себе си!

Изслушайте ме за момент, защото нямам предвид:

“Не влагайте цялата си същност в работата си”.

Точно обратното.

Помислете за това по следния начин:

Вие НЕ сте работата си. Вие сте инструмента за нея

Позволете ми да ви препоръчам нещо полезно…

Това е простичка промяна в начина, по който взимате решения.

Вместо да действате като експерти, които имат всички отговори, действайте като изследователи, които задават важни въпроси.

Докато експертите ценят предимно абсолютите, следователите ценят основно доказателствата. Може и да познаваме някаква обобщена теория, но това, което наистина има значение, е да задаваме въпрос след въпрос, да откриваме следа след следа, докато случаят се разкрие.

Ако сте следовател, тогава усещането за синдрома на самозванеца става по-малко вероятен и дори започва да изглежда глупаво.

Работата ви вече не е свързана с вас.

Тя не е за това “кой сте”, а по-скоро за това “какво сте открили”.

Като разследващ може да спрете да се фокусирате върху представата ви за собствената си значимост в работата, която ви казва – “Аз съм нещо” и вместо това започнете да се фокусирате върху действията си, които казват – “Аз открих нещо“.

НЕ е необходимо да сте перфектни.

Вие сте просто човек, който е тръгнал да търси нещо.

Всеки може да направи това!

Вие не сте специален. (Не е и нужно да бъдете!)

Но това, което сте НАМЕРИЛИ, може да е специално.

Това е работата, която са дошли да видят.

Вярвам, че това се отнася с пълна сила за творчеството ми в Мастърхак и в имейл бюлетина, който подготвям всяка седмица:

Аз не съм атракцията. Аз не съм полезния. Това, което съм открил, изтупал от праха и съм ви представил – то е такова.

Може да се каже, че аз самия съм ценния тук (както често казват членовете на Мастърхак). Но аз бих казал друго:

Не, това са всички тези неща, които съм намерил.

Аз съм просто инструментът за работата на този сайт.

Преносителят на идеите.

Филтърът на нещата, които съм открил сред бъркотията.

Открих ги. Почистих ги. Споделих ги.

Сега са ваши.

* * *

Вярвам, че с тази проста промяна в мисленето можем да преодолеем синдрома на самозванеца!

Защо сме достойни ли?

Кои сме ние, за да заслужим тяхното време, внимание и любов?

Ами ние сме хората, които са отделили време в задаване на важни въпроси и в задълбоченото им проучване.

Ние сме тук, за да им споделим това, което сме открили.

Така обаче те не съдят нас.

Така те преценяват това, което сме намерили.

След това можем да застанем рамо до рамо с аудиторията си и да се опитаме да видим нещата по техния начин.

Кои сме ние, все още има значение, но само защото това дава информация за нашето изследване, а не за резултатите.

Това, което сте, е като надежден микроскоп, който използвате по време на разследването си – леща, през която гледате света, задавате въпроси, правите наблюдения и откривате неща.

Вие сте филтърът, през който прокарвате своето разследване.

В крайна сметка всички ние сме просто инструменти за работа.

Подобно на детективите, ние работим по случая, събираме улики, задаваме въпроси и търсим истината чрез всичко, което създаваме. Затова, когато някой проявява синдрома на самозванеца, той е изгубил това от погледа си. Или никога не го е обмислял по този начин.

Съмнява се в своята значимост или автентичност и живее с постоянен страх да не бъде разкрит като “измамник”, като недостоен.

Когато обаче сте изследовател, това изглежда глупаво.

Измамник?

Фалшификатор?

Дори не виждам как това би било възможно.

• Как мога да фалшифицирам факта, че съм започнал разследване?
• Как мога да фалшифицирам задаването на въпроси за света и преследването на същността на нещата?
• Как мога да фалшифицирам нещата, които филтрирам, намирам, почиствам и споделям?

Не приятели!

Уверявам ви, че тези неща са съвсем истински.

В тази епоха на преследване на мигновена популярност и слава в Инстаграм е по-добре да помним:

Ние не сме звездите на нашата работа.

Хората не са тук, за да ни видят, нито пък наистина искат да ни съдят.

• Те искат да знаят какво имаме за тях.
• Искат да им бъде връчено онова, което сме открили.
• Искат да получат актуална информация за нашето разследване.

Работата, която е достойна за вашето време и обожание, не се създава чрез производство на уникалност или чрез това да “бъдеш” гениален.

Вместо това тя изисква да задаваме въпроси и да проучваме.

Всеки от вас е способен на това.

Всички ние сме еднакво достойни да вършим тази работа.

Така че действайте:

Отворете приложението си за писане, включете микрофона си, вземете камерата си, започнете да проектирате, създайте бизнеса си, минете през сцената … и им дайте това, което наистина са дошли да видят.

Това не е това, което сте вие.

А това, което сте открили.

А вие…

Какъв съвет бихте дали за справяне със синдрома на самозванеца?

Споделете мислите си в коментарите ??