Преди няколко дни се озовах в сервиза.
Чаках да си взема колата. Как да убия времето си помислих за точно 0.001 сек. Извадих телефона си и започнах с Facebook – проверка на нотификациите и скролиране – точно като хипнотизиран идиот.
Омръзна ми, отворих Instagram, само за да осъзная, че вече бях разгледал всичко ново до този момент. След 10 мин. прибрах телефона в джоба си, за да го извадя само 10 сек. по-късно. Отново същото упражнение.
Facebook гладът не стихваше.
И така цикълът се повтори около 20 пъти, докато накрая не се усетих.
Помислих си – държа се като пълен идиот, като овца, като стадото, което винаги ме е вбесявало. Държа се като робот по дяволите – без емоции, без чувства, без полза, без нищо – просто скролирам и кликам, реагирам автоматично и лайквам.
Въпреки, че имах инсталиран Kindle на телефона си с много яки книги, които от време на време се сещам да чета – НЕ, винаги избирах Фейсбук.
Вадех го от джоба си и го отварях с надеждата да намеря нещо ново.
Просто жадувах за нова нотификация, снимка или новина. Чувствах се като лабораторно куче, което само чакаше камбанката да иззвъни.
Ядосах се на себе си и на идиота, в който се бях превърнал!
Изтрих приложението за Facebook!
До кога ли…?
Не знам, но ще опитам!
P.S. Използвам социалните мрежи на лаптопа си, тъй като това ми е работата, но исках да се уверя, че те няма да са винаги с мен и навсякъде.
____
Измъкването от дигиталната заешка дупка FB
Колкото повече го правите, толкова повече ще искате да го правите, блокирайки външния свят и това което реално се случва около вас. Така че независимо дали печелите или губите, чувството ви за нужда да продължавате е високо.
Изборът да се гмурнеш в дигиталната заешка дупка и да не излизаш от там особено често през следващите 30 години не изглежда особено смислен. Затова…
Вече няколко дни съм без моето любимо приложение за Facebook. Честно казано осъзнавам, че се чувствам по-добре отколкото предполагах. Днес, докато карах за работа и чакайки в задръстванията, у мен постоянно се зараждаше желанието/навика да си взема телефона и да “развъртя” фийда.
Нямаше как, приложението беше изтрито. Заместих това желание с други занимания – намерих си любим диск в колата, заслушах се в музиката, започнах да заглеждам заобикалящата ме среда, започнах да мисля за бизнеса и работата си.
Като че ли започнах да използвам времето си доста по-смислено.
Колата не беше единственото място, където Фейсбук и телефона ме обсебваха. Когато си легнех вечер отново започвах да се дрогирам с желанието за търсене на нова и нова информация, истории, снимки, нотификации.
Снощи обаче не четох статуси, четох книга.
Завърших прочитането на първата си книга от много месеци насам (“Малките данни” на М. Линдстрьом). И вместо да си губя времето с безсмислена информация, натоварвайки палеца си да превърта до откат, бях готов с написването на главите от първия си дигитален продукт.
И въпреки това, отказването не е лесно, аз самият още не съм сигурен, че съм се отказал от това “заразно зло”. Трябва да мине време…
За любопитковци
Ефектът на Кулидж (неустоимото желание да търсим нещо ново) – името на този ефект произлиза от популярна шега свързана с 30-тия президент на САЩ – Джон Калвин Кулидж и съпругата му Грейс. Една от интерпретациите на историята гласи, че когато били на на обиколка в едно и също американско стопанство (по едно и също време, но разделени), г-жа Кулидж изпраща съобщение на съпруга си, след като научава, че един петел не спира да прави секс с всички кокошки. В него тя му пише, че би било хубаво и той да бъде толкова енергичен, колкото петела.
В отговор, президентът Кулидж пише на първата дама, че петела рядко посещава една и съща кокошка два пъти!
Когато се налага да чакате – на гише, в сервиза, при доктора и т.н. въпросът как да убиете този половин час, без Фейсбук може и да ви тормози, но това мъчение ще приключи в момента, в който вдигнете изкривената си от навика глава и погледнете около себе си, започнете да размишлявате и да виждате.
След първоначалните трудности да устоя да не влизам в дигиталната заешка дупка Facebook през телефона, облаците около цифровото ми ежедневие бързо се разсеяха, а аз самия станах доста по-продуктивен.
Резултатът: бидейки по-активен и взаимодействащ, не само с реалния свят около мен, но и със собствените си мисли, придобих доста силно чувство на контрол и увереност в способността ми да преодолявам подобни препятствия.
Разбира се, това не е толкова просто…
Безсмисленото губене на време
Ограниченото наблюдаване на чужди измислени животи и намаления поток от новини в социалните мрежи се отрази на настроението ми.
То определено се подобри.
За съжаление Фейсбук има голям контрол и върху тази част от живота ни.
Освен да убием време, там се надяваме да повишим удовлетворението си моментално, да си повдигнем духа, но често излизаме депресирани и отчаяни гледайки “колко добре живеят другите” и колко много са постигнали.
Всъщност, това до голяма степен е илюзия, на която почти винаги се хващаме.
За любопитковци
Живеем в епоха, в която неразделна част от нашето поведение и общуване онлайн са подтекстът и преднамерената мъглявост. Немската дума maskenfreiheit може да се преведе като „свобода на маските“ – и както знае всеки, който има известен опит с интернет, възможността да променяме нашето цифрово Аз, както и случайните ни анонимни изяви онлайн, създават виртуални личности без почти никакво сходство с хората, които сме в действителност, и с живота, който реално водим, когато не сме в интернет. Би могло да се каже, че благодарение на технологията всеки от нас е най-малко двама души и има най-малко две местожителства: реален физически дом и главна страница в интернет. Понякога двете се припокриват, но често пъти не е така.
Пък и не можем да кажем, че сме „себе си”, когато сърфираме анонимно в световната мрежа. Без име, лице или самоличност ние се превръщаме в примитивни версии на самите себе си — феномен, който някои специалисти обясняват с липсата на емпатия, характерна за общуването чрез лаптопи и позната на всеки шофьор, който някога е „забърсвал” пешеходец с колата си (или нещо по-лошо). Емпатията, както посочи „Ню Йорк Таймс” миналата година, се усвоява по два начина. Единият е чрез преживяване, от което страдаме ние самите. Другият е „като усещаме чрез зрението, слуха и дори обонянието си как нашите действия нараняват друг човек — нещо недостъпно за хората, които седят зад екран и клавиатура“. Това е парадоксът на поведението в интернет.
В социалните медии никога не се проявява истинската ни същност, а когато общуваме анонимно, резултатът е лишен от всякакъв контекст, какъвто животът ни извън мрежата би могъл да набави и изпълни с подробности. Следите, които оставяме в интернет, са предимно обмислени и стратегически насочени, докато съдържанието на нашите хладилници и скринове не е, защото те никога не са предназначени за публика. Затова най-близката до истината представа за нашата човешка същност е резултат от смесването на нашето Аз в интернет и в реалния живот.
Писателят Джоузеф Камбъл някога е характеризирал най-голямото човешко прегрешение така: Греха на невниманието, на притъпената или дори спяща бдителност спрямо света около нac.
– Мартин Линдстрьом
Една от причините да изтрия приложението си за Фейсбук от телефона си беше чувството за вина, че губя огромна част от времето си.
Изследванията на Christina Sagioglou и Tobias Greitemeyer от 2014 г. потвърджават, че не съм сам в тези самообвинения. Те доказват, че с помощта на Facebook може да си докарате много ниски нива на настроението, както и неприятното чувство, че сте прекарали времето си непълноценно, не правейки нищо смислено.
В моя случай това беше болезнено вярно.
Както вече споменах, не бях прочел цяла книга от повече от 6 месеца, въпреки, че почти всяка седмица си купувам нова. Подобна загуба на време не е резултат единствено на социалните мрежи, но те играеха основна роля за това.
Доктор Киърън Макмеън, академичен писател от Дъблин, написъл книга за психологията на социалните мрежи, коментира, че чувството на загуба на време у потребителите е проблем за Facebook:
Те искат от вас да стоите там през цялото време, но не могат да ви накарат да се чувствате все едно сте постигнали нещо. Ако четете интересна книга може да се потопите в нея, да изпаднете в състояние на поток. Но ако прекарате същия един час във Facebook, няма да имате чувството, че сте постигнали нещо. Просто ще сте задоволили първичните си инстинкти.
След като изтрих Facebook от телефона си се случи нещо странно!
Почувствах се притеснен от размера на свободното време, което изведнъж се появи. Мислех си, че съм твърде зает напоследък, а в момента не знаех какво да правя във времето, когато стоя някъде, сам с телефона си…
Не оставих това чувство да ме завладява дълго.
Започнах да чета повече, да анализирам повече нещата, върху които работя. Започнах да мисля повече. Ако бях направил тази промяна само преди 2 месеца, вече щях да съм прочел последните 5 книги, които си бях купил, и за които все не намирах време. Вчера, когато се връщах от работа, не отворих Фейсбук, докато чаках в трафика или по светофарите, не разглеждах и Инстаграм (другата краста), а се обадих на близките си (живея далеч от тях), след това на съученик, който не бях чувал от известно време. Просто правех много по-смислени неща.
Дали ще се върна обратно…?
Нямам идея, може би да, може би не…
Част от наградата на социалните мрежи е чувството, че си важен. Може да бъдеш сам в къщи, но да имаш няколко хиляди Facebook и Инстаграм приятели, които могат да те поставят в една по-добра, фалшива реалност.
Без тази фалшива реалност трябва да живееш в настоящето, без чувството, че живота ти минава между пръстите. Без нея можеш да създаваш, да учиш, да комуникираш по-сензитивно, вместо да стоиш в нарцистичната дигитална заешка дупка на престорените снимки, харесванията, феновете и фаворитите?
Защо може и да се върна?
Нека първо да уточня, че не говоря за премахването на Фейсбук тотално. Няма как, много от нас си изкарват прехраната с него.
Говоря за ограничението му!
За сериозното ограничение на Facebook! За по-високата продуктивност, за по-смисления и осъзнат начин на живот, когато НЕ се налага да си там!
За съжаление социалните мрежи пристрастяват всички, които познавам (и баща ми вече има), даващи ни псевдо его награди и безмислено поведение.
И докогато имам телефон в джоба си, скролиращият идиот живеещ в мен, е само на няколко клика разстояние и всеки момент може да се върне….