Става дума за отношение, не за анатомия.
Някога хората са имали топки, и то какви!
Когато бях по-млад, никой не търпеше да се бъзикат с него. Ако обидиш или нагрубиш някого, шутът в задника ти не закъснява. Ако се отваряш на майка си, получаваш шамар от нея. После и от баща си.
Ако се забъркаш в неприятности в училище, първата мисъл на родителите ти не е да съдят учителя или училището, защото си знаят, че проблемът си ти и те държат отговорен за това.
Ако някой в училище те тормози, семейството ти се заема да те научи как да отстояваш себе си, а учителите ти те оставят да разрешиш проблема с другото хлапе без никаква или почти никаква намеса.
Ако на работното си място лъжеш или закъсняваш, уволняват те.
Къде са тези яки топки днес?
Смятам, че бяхме кастрирани…
От усмихнатото личице, психологическите брътвежи, позитивното мислене и популярните напътствия в стил „прегръщай всички“, „ти си специален“ и „можеш да постигнеш всичко“.
Онези, които не отстояват нищо, се подвеждат от всичко.
Доколкото съм в състояние да си спомня, цялата тази простотия започна в края на 60-те години на XX век с книгата на Томас Харис „Аз съм добре, ти си добре“. Оттам нататък мантрата бе подета от хипитата с тяхното поколение на любовта и идиотските им изрази от рода на:
„Това е върхът!“.
После битниците и хипитата запяха: „Бъди готин!“
Голяма грешка, защото…
Преминахме от „бъди отговорен“ към „бъди готин“ и всичко започна да се разпада. Някъде по пътя, по който ни поведе този начин на мислене, достигнахме до място, където от нас се очакваше просто да оставим хората да си бъдат идиоти толкова, колкото си искат, и изобщо да не се тревожим за това. Престанахме да държим околните отговорни за грешките им – дотолкова, че дори започнахме да ги подпомагаме да грешат, а после им плащахме гаранцията.
Размекнахме се.
Защо се размекнаха яките ни топки?
Преди поколението на бейбибумърите не е имало подобни “движения за самопомощ” – имало е само движение „помогни си сам“.
Написахме бестселъри като „Можеш, ако мислиш, че можеш“ и „Силата на положителното мислене“ на Норман Винсънт Пийл и „Мисли и забогатявай“ на Наполеон Хил.
После взехме един пътуващ продавач на тенджери и тигани на име Зиг Зиглър и го превърнахме в цар на мотивационните сказки.
След това създадохме цяла индустрия от мотивационни лектори като Тони Робинс, Джим Рон, Ърл Найтингейл и да, дори Лари Уингет.
Някои решиха да добавят и религиозен елемент и включиха в уравнението даже и Исус Христос.
Така се сдобихме с Робърт Шулър.
Накрая разширихме още повече границите на тази идея и се оказахме с книги като „Тайната“ и „Законът на привличането“ и народът започна да гледа в устата отрепки с месиански комплекси като Джеймс Рей.
Толкова лошо нещо ли е индустрията за самопомощ? И какво да кажем за хилядите мотивационни лектори, които ви поднасят с рев позитивни успокоителни хапчета от сцените по целия свят – те лоши ли са?
Всъщност не.
Нека се изясним – аз не виня вестоносеца!
Не виня и посланието. Само по себе си посланието не е никак лошо, но ние го опорочихме и покварихме, и накрая получихме точно обратното на първоначалното намерение.
Първоначалното намерение беше да накараме хората да осъзнаят, че силата, с която биха могли да променят нещата в живота си, се крие в тях самите, дълбоко в тях.
Целта беше да възвърнем на хората увереността да излязат смело на сцената на живота, да заработят и да използват талантите си, за да преуспеят и да постигнат щастие и благоденствие.
Посланието беше предназначено да вдъхнови хората и те да станат онова, за което притежават потенциала да станат. Това вдъхновяващо послание е изключително важно, необходимо и могъщо. За съжаление, то бе изкривено, обезобразено и в редица случаи направо изгубено.
Резултатът:
