Момчето, което изяде себе си…

„Погледите на другите са нашите затвори. Мислите им са нашите клетки.“ ― Вирджиния Улф

През 2016, 24-годишният Никълъс Пери искаше да стане известен…

Слаб. Усмихнат. Свиреше на цигулка и говореше за веганство.

Никой не му обърна внимание. Никой не го гледаше.

Година по-късно заряза цигулката. Заряза и веганството.

И започна да яде пред камерата. И нещо се случи…

Аудиторията започна да идва. Започна да расте.

Но с нея растяха и исканията ѝ.

Коментарите се пълнеха с предизвикателства:

„Яж повече.“ „Яж по-бързо.“ „Изяж цялото меню наведнъж.“

Пери искаше да им угоди. Ядеше. Плачеше. Крещеше.

Аудиторията му ликуваше и викаше: Още. Още. ОЩЕ.

Преди година Nikocado Avocado (така се казва каналът му в YouTube) имаше 4 милиона абонати и 200 килограма отгоре.

Но погледни снимките му от 2016 и от сега.

Това са двама различни човека. Буквално…

Веганът цигулар беше изяден…

Той беше мъртъв.

На негово място стоеше 200-килограмова гротеска, която тъпче пържени пилешки крилца в устата си, докато сълзите се стичаха по дебелите му бузи, а аудиторията аплодираше.

Но най-страшното не беше това.

Най-страшното беше, че той не разбра кога се случи това.

Учените го наричат „looking glass self“.

С думи прости: ние не се дефинираме през това кои сме, а през това какво мислим, че другите мислят за нас.

Една фраза го обобщава:

„Аз не съм този, който мислиш, че съм. Аз съм този, който мисля, че ТИ мислиш, че съм.“

Когато живееш сред малка група от хора, които те познават, огледалото е чисто. Обратната връзка е честна и точна.

Но когато аудиторията ти започва да нараства до хиляди непознати зад екрана, огледалото се изкривява адски бързо.

Ето какво виждат т.нар. “криейтъри”, когато анализират съдържанието си: Най-екстремното поведение получава най-много внимание.

И циркът започва…

Исках да кажа цикълът:

Крайност → внимание → удвояване → карикатурата става „бранд“ → отклонението изглежда фалшиво → връщане назад невъзможно.

Капанът се затваря. И вратата хлопва отвътре.

Маджид Наваз не е YouTube клоун.

Той е основател на Quilliam. Един от най-уважаваните “think tank-ове” за борба с тероризма в UK. Интелектуалец. Хората, които са работили с него го описват като внимателен и прецизен.

После дойде пандемията.

Маджид публикува няколко поста с въпроси за Covid мерките.

Нищо крайно. Просто въпроси.

Постовете станаха вирусни.

И изведнъж нова аудитория.

Хиляди Covid-скептици, които го засипаха с внимание, споделяния, похвали. И с нови „улики“, които да разследва.

Маджид започна да копае.

Теориите ставаха все по-големи. Covid стана измама. После дойде ред и на „New World Order“. След това тайни елити, които дърпали конците.

През януари 2022 го уволняват от LBC Radio.

И какво направи той?

Каза на последователите си, че уволнението е част от заговора да го заглушат. И че Substack-ът му вече е единственият доход на семейството му. И аудиторията му отвори портфейлите.

А Маджид отвори вратата към бездната.

Последните му публикации показват всичко: от Covid до Украйна с тайния нов световен ред. Цитира нацистки евгенични програми. Сатанински ритуали. Срещите на Билдерберг.

И накрая стигна до… нумерология.

През юни 2022 публикува в Twitter:

„Британските депутати гласуват вот на недоверие срещу премиера Джонсън. Гласуването започна в: 6pm, на 6-ия ден, от 6-ия месец. Не е шега.“

6-6-6.

Човекът, който до преди 10 години се бореше с екстремизъм чрез логика и доказателства, сега търси скрити послания в часове и дати.

Аудиторията го аплодираше, а той продължаваше да копае.

Ето какво не разбра Маджид:

Когато дефинираш себе си като „човекът, който разкрива конспирацията“ започваш да виждаш конспирация навсякъде.

Не защото си глупав, а защото аудиторията ти го очаква.

Плаща за това. Възнаграждава те за това. И ден след ден…, пост след пост ролята изяжда човека.

Маджид не играе следовател. Той вече не знае как да бъде нещо друго.

Но ти не си като Маджид или Nikocado Avocado, нали?

Ти си друга бира.

Сериозен професионалист. Не правиш такива глупости.

Погледни LinkedIn-а си…

Онзи ревлив пост-история, който написа, защото „така ти каза, че се прави, пича с книгата за LinkedIn„. Ами съветът, който сподели, макар че самият ти не си сигурен дали работи?

Историята, която преувеличи. Малко… или много. Защото драмата продава, а ти от всяка тъпа случка правиш такава…

Ами хората, които следваш?

Тези, които ти се струват празни? Пластмасови? Сякаш играят роля, която вече не помнят защо са поели?

Те не са започнали така. Започнали са като теб.

С истински опит. С реални истории.

После един пост става вирусен. После друг.

И изведнъж падаш в капана.

Започваш да пишеш това, което алгоритъмът иска.

Споделяш „уроци“, които всъщност не си научил.

Преувеличаваш успехите си.

Измисляш си драматични обрати.

А аудиторията те аплодира, защото тя винаги аплодира крайностите.

И ден след ден, пост след пост, лайк след лайк истинският човек избледнява и изчезва.

На негово място остава „личния бранд“, за който „мечтаеше“. Празна черупка, оптимизирана за сълзи, внимание и харесвания.

Ето защо преди няколко години взех решение...

Спрях да изнасям лекции, да участвам в панели, конференции, подкасти за „успех“ (с няколко изключения).

Не защото не ме канят, а защото видях какво се случва там.

Празнодумие. Общи приказки. Маркетинг театър.

Хора се ръкуват. Смеят се на шеги, които не са смешни. Кимат на „прозрения“, които са чували сто пъти.

После се снимат заедно за Инстаграм.

Накрая се прибират вкъщи самотни и разочаровани.

Със същите проблеми, с които са дошли.

Отказах, защото разбрах нещо:

Когато се превърнеш в това, което аудиторията иска, одобрението не е за теб. То е за маската, която си слагаш и за ролята, която играеш.

А от маската рано или късно се уморяваш.

Не избягах от 9 до 5 преди 7 години. Избягах от маската, която трябваше да нося по цял ден и театъра, който трябваше да играя.

Мразех ги. Тежаха ми.

Но как да изградиш бранд, без да се загубиш в него?

Ако искаш такъв, ще се наложи да направиш нещо, което малцина правят. Да избереш аудиторията си, преди тя да избере теб.

Не тази, която ще те аплодира за фалшивите крайности, а тази, която ще те иска такъв, какъвто искаш да си.

Ето моята логика:

Ако „brand image“ (как те виждат другите) съвпада с „self image“ (човекът, който искаш да бъдеш), тогава аудиторията ти ще те тласка нагоре.

Не надолу.

Не към карикатурата. А към по-добрата версия на себе си.

Това означава да градиш бавно, но стабилно. С правилните хора. По правилния начин.

И да откажеш стотици „възможности“, които всъщност са капани.

Днес Nikocado Avocado има почти 5 милиона фенове.

Отслабна, след като си направи операция. Но виж му канала – изобщо не е осъзнал грешката си. Продължава да играе и то същата роля, правейки се на “утрепана буболечка”, която уж си била научила урока.

Отрязал сланините отвън, но мазен и жаден за аудитория отвътре.

Тоя пич е тотално изгубен.

Ти обаче имаш избор, който той вече няма.

Можеш да продължиш да гониш лайкове от непознати.

Да им угаждаш с всеки пост. Да се събудиш след 3 години и да не познаеш човека в огледалото.

И ти можеш да изядеш себе си.

Или да изградиш видимост, аудитория и бизнес, които не те превръщат в клоун, а в авторитет с влияние.

Защото, когато преследваш одобрението на другите за сметка на това кой си ти, накрая губиш и двете – и одобрението им, и себе си.

В MasterHack споделям моя опит, който натрупах по време на пътуването. Не с теории. А конкретни подходи, приложими за България.

Подходи, които 7 години по-късно и общност от 1600+ членове и стабилен бизнес ми помогнаха да изградя живот по моите правила с авторитет и видимост, без да се правя на клоун.

Но този подход не е за всеки.

❌ Не е за фалшиви гурута, които продават въздух.
❌ Не е за хора, които искат бързи хакове и трикове.
❌ Не е за тези, които мислят, че талантът говори сам за себе си.

✅ Само за хора като теб, които познават занаята си, дават реални решения, спазват обещанията си, но са уморени да гледат как клоуни като Никокадо Авокадо им крадат клиентите.