Безкомпромисният, успешен Мениджър, който се самоуби
от Хрониките на Harvard Business Review
[sws_divider_line]Боб Лайънс служи като забележителен пример за противоборството на конфликтните сили, които живеят в нас.
Успяващ, неуморим и агресивен, той е безмилостен към себе си. Какво се случва, когато той повече не може да балансира изискванията на вътрешните сили с тези на външната среда?
Каква поука за проблемите, натиска и тревогите, с които трябва да се справяме, можем да извлечем от неговата трагедия?
Информация за случая и последвалият го подробен анализ се публикуват първоначално в Harvard Business Review през 1963 г.
Статията представлява задълбочено проучване върху някои от възможните случаи на саморазрушително поведение и хвърля светлина върху области от човешката психология.
В ретроспективния си коментар авторът обяснява защо статията ще бъде винаги злободневна. Той обяснява валидността на фройдистката теория на психоанализата и дискутира накратко шестте основни насоки на психоанализата, които звучат съвременно.
Тези, КОИТО познаваха Боб Лайънс, имаха високо мнение за него. Той беше доказал се висш мениджър, заемащ важен пост в голяма компания.
Подчинените му го определяха като агресивен шеф, който умее да накара хората да работят както трябва. Той се трудеше здраво и налагаше енергично темпо. Боб беше безкомпромисен.
За по-малко от десет години в компанията той смени няколко отговорни поста.
Лайънс винаги е бил добър атлет. Той се гордееше с уменията си да плува, ловува, да играе голф и тенис. В колежа е играел футбол и бейзбол. През почивните си дни той ремонтираше къщата или ходеше на лов, редуваше спорта с пътувания. Често се заемаше с тежка физическа работа.
Не всичко в неговия живот беше работа – той помагаше активно в църквата и в бойскаутската организация. Съпругата му обичаше развлеченията и срещите с други хора, така че социалният им живот се разпределяше между много партита и социални дейности. И двамата отделяха голямо внимание на трите си деца.
В началото на деветата си година в компанията той сподели с вицепрезидента, на когото беше подчинен: „Работата тук е прекалено спокойна, тъй като повечето големи проекти са завършени. Новата сграда е построена и много неща, които преди бяха с краката нагоре, сега са в ред. Не ми харесва само да седя на бюрото и да гледам през прозореца. Обичам действието.”
Около месец по-късно Лайънс получи нови отговорности. Той се впусна в тях с присъщата си енергия. Изглеждаше отново въодушевен и бодър. Шест месеца след началото на задачата нещата вървяха гладко. Лайънс отново сподели с вицепрезидента, че му липсва нов проект. Вицепрезидентът беше доволен от постигнатите резултати и му каза, че има право да мечтае и планира, което е част от сегашната му работа, към която се е стремил толкова дълго. Боб Лайънс изслуша своя шеф, но беше ясно, че отговорът не го задоволява.
Около три месеца след тази среща, вицепрезидентът забеляза, че Лайънс не изпълнява с обичайната си бързина задачите и поръчките, които му възлага. Нещо повече – Лайънс правеше пропуски, необичайни за него. Стана ясно, че Лайънс се стряска от трудности, на които преди дори не обръщаше внимание.
Скоро след това Боб Лайънс се сдърпа с други двама мениджъри по въпроси на фирмената политика. Тези конфликти не бяха нещо необичайно в организацията особено, когато имаше противоречиви възгледи по някои проблеми. Конфликтът не беше личен, но за да се реши, се изискваше намесата на висшето ръководство. В процеса на неговото разрешаване мнението на Лайънс по дадени въпроси се налагаше, по други – не.
Няколко седмици след като конфликтът приключи, Лайънс реши да проведе личен разговор с вицепрезидента и след като влезе в офиса му, заяви: „Губя контрол върху себе си. Старата система вече я няма. От няколко седмици страдам от стомашно разстройство и вече няколко пъти пропускам закуската си. Разтревожен съм, но не знам защо. Чувствам, че някои хора губят доверие в мен.”
Той говори с шефа си около час и половина и за да го ободри, вицепрезидентът му напомни неговите заслуги за компанията. След това попита дали Лайънс не иска да отиде на лекар. Лайънс се съгласи и в присъствието на вицепрезидента се обади на семейния си лекар, за да си назначи час. Силно разтревожен, вицепрезидентът се обади на г-жа Лайънс и я покани на обяд за следващия ден.
Тя прибави към другите оплаквания на съпруга си и безсънието. Жената сподели облекчението си, че вицепрезидентът й се е обадил, защото вече била дълбоко обезпокоена и планирала да се свърже с него. Сега вече и двамата се разтревожиха. Те решиха Лайънс да влезе в болница, вместо да чака срещата с лекаря след една седмица.
На следващия ден Лайънс влезе в болница. Междувременно, с разрешението на г-жа Лайънс, вицепрезидентът съобщи на семейния лекар за поведението на Лайънс в работата напоследък и за техния разговор. Когато вицепрезидентът свърши, докторът заключи: „Той се нуждае от една хубава почивка. Не искам да му казваме, че може да има неврологичен проблем.” Вицепрезидентът отговори, че не знае каква е причината, но че Боб Лайънс се нуждае спешно от помощ.”
По време на петте дни в болницата Лайънс бе подложен на подробни лабораторни изследвания. Вицепрезидентът го посещаваше всеки ден. Лайънс се наслаждаваше на почивката и спокойствието вечер. Той отбелязваше, че се храни и спи по-добре, като не пропускаше да поговори за проблемите на компанията, макар че не звучеше оптимистично. Когато излезе от болничната стая, друг мениджър, с които делеше стаята, довери на вицепрезидента, че се тревожи за Лайънс: „Той изглежда толкова тъжен и депресиран, че се тревожа да не губи разсъдъка си.”
Тук вече президентът на компанията, който и разполагаше с подробна информация, се разтревожи още по-силно. Той говори с психиатър и си набеляза да предложи на Лайънс психиатрично лечение, в случай че докторът не го направи. Междувременно Лайънс бе изписан от болницата без физическо заболяване и докторът му препоръча отпуска. Лайънс остана вкъщи за няколко дена, където вицепрезидентът отново го посети. Лайънс и съпругата му заминаха при приятели. Малко по-късно вече беше готов да се върне на работа, но президентът на компанията му предложи още една седмица почивка, както и да се срещнат, когато Лайънс се завърне.
Няколко дни по-късно президентът позвъни в дома на Лайънс. Г-жа Лайънс не успя да открие съпруга си, за да отговори на телефона. След 15 минути тя все още не беше открила мъжа си. Преди вицепрезидентът да пристигне в дома на Лайънс, полицията вече бе там. Боб Лайънс се бе самоубил.
Задължително вижте още и:
- Как великите Лидери вдъхновяват за Действие?
- Прави бизнес като Проститутка!
- Една от най-важните тайни на успешното лидерство-Влиянието!
- Искаш ли да си гадното копеле, което винаги успява?
Защо се стигна дo това?
Подробни изводи и малко психология на поведението!
[sws_divider_line]
Тази трагична история не е изключение/поне в Америка/. Вероятно никой емоционален проблем не е толкова страшен, колкото този, който води до самоубийство. Без съмнение колегите и началниците на Боб Лайънс страдаха не по-малко от семейството му. Дълго след това президентът и вицепрезидентът все още изпитваха тревога. Въпреки сериозните усилия, които бяха положили, те се чувстваха виновни, че не са предотвратили случилото се. Нито семейството му, нито колегите му разбират защо се стигна до това.
Защо успял човек, на върха на своята кариера, като Лайънс, посяга на себе си?
Проблемите на Лайънс са може би изключително сериозни, но не са и рядкост в бизнеса и производството. Ръководители от най-висок ранг, мениджъри, супервайзори, лекари, и в по-малка степен – всички служители, често се сблъскват с емоционални проблеми в работата. Повечето от тях не са така драстични, както при Лайънс, но всички те се дължат на четири фактора:
- Те са болезнени за страдащия и за околните, които работят с тях.
- Те са обикновено деструктивни за потърпевшия и организацията.
- Произходът на проблемите обикновено е по-сложен, от-колкото може да се предположи; много рядко обстоятелствата са ясни.
- Рядко човек, който се изправя пред проблем в работата, знае как да се справи сам.
В резултат много малка част от организациите могат да се справят с тези проблеми добре и реакцията на ръководството варира от незабавно уволнение до затягане на дисциплината, като в някои случаи се отлага решението с години. Често усилията на ръководството са съпроводени с колебания и нерешителност, с чувство за вина, неуспех и гняв. Емоционалните проблеми стават заразителни. Притесненията, които изпитва един човек, се прехвърлят и върху другите.
Било ли е наследствено?
[sws_divider_line]Как да разберем какво се е случило с Боб Лайънс и как неговите проблеми са свързани с проблемите, с които всички ние трябва да се справяме? Аргументите на разума не ни казват нищо. Той не е имал сериозно заболяване, не се е провалил в бизнеса, не е имало индикации за трудности в семейството. Историята, разказана от вицепрезидента, се е развивала закономерно във времето, така че не можем да приемем,че смъртта е причинена от злополука или е случайност. Какво се е случило?
Наследственост? Може ли да кажем, че той е имал наследена склонност към самоубийство? Хората наследяват някои качества и черти, но те са предимно физиологични: цвят на очите, размер на носа и други физически черти. Освен това се наследяват някои сензорни и двигателни качества. Това означава, че можем да виждаме, чуваме или чувстваме физически стимули – цвят, звук, топлина – повече или по-малко осезаемо. Новородените се различават по своята реакция на такива стимули. Някои са спокойни и тихи; сестрата може да изпусне метален поднос, който да издрънчи на пода, но тези деца продължават да спят. Други обаче се стряскат и се събуждат с рев.
Причините за тези разлики не са ясни. Ние имаме някои доказателства от експерименти с плъхове. Когато бременни плъхове се поставят в претъпкани клетки или в други условия, където изпитват стрес, той причинява биохимичен дисбаланс у майката, което влияе върху зародиша. Когато бебетата плъхове се родят, те изпитват по-голямо безпокойство при адаптиране към външния свят, отколкото плъховете, чиито майки не са били подложени на стрес. При хората върху зародиша влият храненето на майката, болестите по време на бременност и другите физически състояния.
Нещо със здравето?
[sws_divider_line]Очевидно е, че хората наследяват също способността да координират своите мускули повече или по-малко ефективно. Човек, който наследява отлична способност за координация и я развива, може в крайна сметка да стане добър атлет или музикант. Този, който наследява по-добра способност да извлича образи и звукове, може да стане човек на изкуството. Хората не наследяват спортни или артистични умения, но някои наследяват такова ниво на чувствителност и хармония от психологична гледна точка, че имат „природна склонност” към някои таланти.
Очевидно някои са родени с по-богат интелект и следователно носят потенциала да се справят с предизвикателствата на средата благодарение на по-голямата сила на мисълта и ефективната преценка. Други имат по-специализирани способности: абстрактно мислене, добра памет и т.н. Тези разлики, които се получават по рождение, водят до различни видове взаимодействие със средата. Раздразнителното дете има по-различни отношения със своята майка, отколкото по-спокойното. Детето, което започва да ходи и говори по-рано, събира по-рано опит, докато при друго дете тези умения се развиват по-късно.
Влиянието на семейството?
Друг фактор на средата, който има голямо влияние над поведението, е изключително дългият период, в който децата зависят от своите родители. Интимността на тези отношения и на многото социални ограничения, които се пренасят върху децата от родителите, правят влиянието на семейството изключително важно при контролиране на поведението. Дългият период на зависимост представлява също психологически проблем, защото всеки от нас се е раздирал от конфликта между желанието да запази удоволствието от зависимостта и желанието да стане независим възрастен. Никой не успява напълно да запази първото и да придобие второто.
Нещо вътре в него
[sws_divider_line]
Търсейки обяснение на станалото, трябва по-скоро да се позовем на чисто психологически фактори. Хората се чудят защо някой като Боб Лайънс ще посегне на себе си и казват: „Вероятно има нещо странно в него, което го е накарало да направи това”, и са прави. Вътре в нас има много емоционални желания, които изглеждат странно, когато не ги разбираме.
За да разберем тези нагласи, нека се върнем за момент към началото на описанието, което висшестоящите дават на Лайънс. Там намираме думи като „успял”, „агресивен”, „кара хората да вършат добра работа”, „работи много”, „установява енергично темпо” и „безкомпромисен”. Тези характеристики говорят за енергичност.
Противоречиви желания
[sws_divider_line]Теориите на Зигмунд Фройд ни помагат да разберем важността на тези желания. Според Фройд две психологически желания действат постоянно в личността. Едното е конструктивното, а другото – деструктивното желание. Подобно на процеса на растеж и разрушение в биологичната материя, анаболизма и катаболизма, тези желания са присъщи на личността, съставлявайки основните, примитивните източници на енергия за личността.
Конструктивните желания (понякога наричани либидо) са източник на чувство на любов, творчество и психологически растеж. Деструктивните желания пораждат чувства като гняв и враждебност към другите. Силите близнаци се наричат любов и омраза, а според гръцката митология те са Eros и Thanatos, или секс и агресия.
Нека направим следната аналогия. Спомнете си автомобилния двигател. Сместа от бензин и кислород служи за енергиен източник. Ако има прекалено много бензин, двигателят ще се наводни, а ако има твърде много кислород, той ще загасне. При подходяща смес от гориво – и по-специално при повече бензин отколкото кислород, които се смесват – двигателят на автомобила ще изпълни добре задачата.
Канализиране на желанията
[sws_divider_line]
В случая с Боб Лайънс видяхме как конструктивните и агресивните желания, и преди всичко вторите, а не първите се обединяват и канализират в работата, отношенията в семейството и обществените дейности. Но в някои области деструктивното желание беше доминиращо, защото, както казва вицепрезидентът, Лайънс беше „безкомпромисен”.
Двете желания са обединени като част от личността (набор от психологически, нефизически функции), които Фройд нарича id, латинското за среден род „То”. В допълнение към двете основни желания То също включва много личен опит, за който човек вече не си спомня.
Мозъкът е като голям магнетофон. На теория хората могат да си спомнят целия си опит и всичките си чувства. Ние знаем, че днес под хипноза в психоанализата и под влияние на някои лекарства хората могат да си спомнят за своя опит, за разлика от преди, когато са се опитвали да го направят. Много от тези спомени, чувства и импулси (импулсите са производни на желанията) се потискат или погребват в То. Но те са все още „живи”, защото биха се изявили, както виждаме по-късно, в случай че няма съответен контрол. Тъй като То не подлежи на ограничение, действа на принципа: „Искам това и при това веднага”.
Потискането, между другото, е процес на „забравяне” или превръщане в подсъзнателно на някой вид опит и информация, която може да е твърде затормозяваща или болезнена, за да остане в съзнанието. Ето как действа потискането в случая с Боб Лайънс:
Ако се съди от неговото поведение, в детството си той е научил, че единственият начин да получи любов от своите родители е доброто поведение. Ако високите постижения са цената на любовта, Лайънс може да се е бунтувал срещу отношението на родителите си. Но тъй като това съзнателно чувство на гняв към родителите е болезнено, то се потиска.
Лайънс вече не осъзнава чувството си на гняв срещу тях, но това чувство остава в него. То става подсъзнателно, вън от времето; То е непоследователно, противоречиво и не може да се обясни логично. Така опитът от детството, който причинява чувство на негодувание, е все още „жив” и болезнен в неговото То.
Опознай себе си
[sws_divider_line]Представата, която човек има за себе си, е свързана с неговия Свръх Аз. Мярка за самооценка е несъответствието между идеала за Аза и начина, по който хората виждат себе си в настоящия момент. Когато те биват подценявани от други, важни за тях личности, това подсилва критичния аспект на собствения им Свръх Аз и понижава самооценката. Когато обаче самооценката е повишена, това противодейства на критиката от Свръх Аза и неутрализира някои агресивни желания, като по този начин стимулира индивида да възприема по-самоуверено себе си и своите способности.
Развитието на Свръх Аза започва в ранна детска възраст, така че децата не са в състояние да преценят рационално относителната важност на правилата, на които биват обучавани, и съдят себе си строго. Тъй като възможностите им за мислене са ограничени, децата могат да се обвиняват в неща, с които нямат нищо общо.
Да си представим например, че двегодишно дете се нарани при падане. Неговото четиригодишно братче, което неизбежно чувства съперничество и враждебност към по-малкото дете, мисли, че е виновно. На практика то няма нищо общо с падането, но за малкото дете желанието често е равносилно на действие. Желанието по-малкото дете да бъде наранено изглежда на четиригодишното като фактическо действие. То може да чувства ирационална вина много години напред, без изобщо да е наясно, че изпитва подобни чувства и откъде идват те.
Тъй като във всички отношения има любов и омраза, децата чувстват и враждебност, и любов към своите родители. Обикновено малките деца не разбират, че техните чувства не са „лоши” и че родителите няма да ги накажат за тях. В резултат мнозина от нас носят непосилната тежест на нерационалното чувство за вина. Основна задача на някои форми на психологическо лечение е хората, които са емоционално наранени, да осъзнаят ирационалните си чувства, така че ирационалното да се разкрие и да не мъчи повече човека.
Домът u работата
[sws_divider_line]Разбира се, не всичко, което правим, произтича единствено от нашите емоционални желания. Средата също играе роля и трябва да я отчетем в опита си да разберем самоубийството на Боб Лайънс. Работата е там, че освен пред задачата да балансираме или да помиряваме своите желания, като се съобразяваме със Свръх Аза, ние се изправяме пред нашата външна среда.
Понякога тази среда е източник на привързаност, подкрепа и сигурност. Детето в прегръдката на майката; жената в щастливия брак; мъжът, който се радва, когато е сред своите приятели; човекът, който прави успешен бизнес; свещеникът, който служи в църквата – всички те черпят емоционална храна от средата. Тази храна засилва конструктивните сили на нашата личност.
Ако се вгледаме по внимателно, ще видим, че всъщност нуждата от обществен статус, признание и оценка са по същество нужди от любов и нежност.
Всеки човек, независимо колко е стар или уморен, иска да бъда ценен от другите. Единици са онези, които могат да преживеят дълго, без да дават или получат любов, въпреки че тези чувства са напълно замаскирани даже за самата личност. Общественият статус подпомага конструктивните сили на личността. Човек, който се нуждае от признание или символи на обществения статус, търси знаци, че другите го ценят. Можем да опишем статуса, като кажем, че човек се нуждае от вдъхване на любов и удовлетворение, за да подхранва силите си и да поддържа собствения си образ.
Средата, от друга страна може да стимулира агресията: гнева и завистта, използването, надпреварата за различни облаги, икономическите сривове, войните и т.н. Всеки човек трябва да се справя с реалностите на средата – било за да си изкарва хляба, било да преодолява напрежението от нерешените проблеми, било за постигането на личните цели, за развитието на удовлетворяващи отношения с другите хора и т.н. Видяхме, че Лайънс е бил здраво обвързан с всички тези компоненти на своята среда-но както изглежда май не се е справил.
по материали от Harvard business review Blog
