Оксиморонът на социалното взаимодействие!

Защо ние хората непрекъснато се стремим да останем непознати един за друг? Не бяхме ли социални същества?

Ето какво имам предвид: когато сме на публично място като асансьора на бизнес сградата, в която работим например или в този на блока, в който живеем, всеки мъж или жена вътре в него, на всяка цена се опитват да избегнат зрителен контакт очи в очи с човека до тях. Това ще рече, че повечето от нас определено се страхуваме от директно социално взаимодействие. Като че ли изпитваме паника от идеята да опознаем някой, който е напълно непознат за нас. Даже не смеем да го погледнем…

На другия край на този спектър стои един друг тип хора, хора, които внасят наслада и смисъл на живота ни със своя начин на комуникация.

Всички добре знаем, че сам човек, притежаващ дори и цялата власт и богатство на света е нищо без хора, с които да го сподели; хора, на които да се похвали; хора, с които да поговори; хора, за които да се погрижи и да направи щастливи.

Никой не би искал да изпада в пълна изолация!

Но защо по дяволите толкова усилено настояваме да останем непознати един с друг, дори и с тези странни хора, с които споделяме тясното пространство на асансьора?

Вероятно ви се е случвало да попаднете в автобус или влак с няколко непознати, където да възникне проблем, който да бъде успешно разрешен успешно от тази група – без никаква социална връзка помежду си.

Обикновено това е събитие, което сериозно ги сближава и сплотява, дори и само за момент – кратко чувство за общност, което е просто фантастично. Хора от всякакви среди, етнос, възраст и вярвания за един миг жужат на една и съща честота.

Общият проблем в случая напълно нарушава обичайния стремеж на всеки от тях за изолация в така проблемното затворено пространство. И това е страхотно.

Случва се, че в подобни ситуации ние работим заедно, за да постигнем нещо важно, макар и това да означава просто да продължим пътуването си напред.

Защо не може всички социални взаимодействия, на които се излагаме постоянно, да се случват точно така?

comunication2

Това е един от най-големите оксиморони в нашия живот.

Да, човек определено е социално животно, ние съществуваме благодарение на изграждането на социални връзки между себе си и другите.

Сътрудничеството, приятелството, интимните взаимоотношения…всичко това е необходим компонент за създаването на всичко, което знаем.

Градовете не са били построени от един човек, а от много съвместна работа, изграждане на доверие и интимност.

Помислете, какъв би бил най-лошия възможен изход, до който може да доведе малко социално взаимодействие от ваша страна с хората, с които пътувате в асансьора?

Може би кратък отговор под формата на празен поглед? И какво от това….

В крайна сметка шанса тези хора да останат непознати и никога да не се видят повече е огромен. Но кой знае, това може пък да се окаже следващия ви бизнес партньор или пък може би спътник в живота?

Може би тази мини социална интеракция ще ви насочи в посока на нещо градивно, към нещо, което сте търсили. Може би пък вие самите ще бъдете онези, който ще им помогнете по някакъв начин.

Всички тези възможни изхода са огромен великан пред джуджето, което може да се яви под формата на някакъв груб, неприличен отговор.


 → Смисълът на това, което казвате се крие в отговора, който получавате


Да вземем за пример децата!

При тях няма социални граници.

Докато на детето не му се набият в главата думите „никога не говори с непознати„, то няма да има угризения да комуникира със случайно срещнати хора. Да се придържаме именно към този урок да не говорим с непознати, който така старателно сме прилагали в детството си, сега вече би изглеждал нелепо, би бил пълна пародия.

Непознатите доста често са прекрасни и интересни хора.

Плюс това кой от вашите приятели, преди да ви стане такъв не ви е бил непознат?

Защо дори и когато пораснем продължаваме да изпитваме неудобство, пътувайки напред-назад с пустия тесен асансьор, препълнен с шепа непознати?

Кой би могъл да знае какво би се случило и какво може да се научи от един малък разговор със странника до нас?

Така че какво ще кажете да се опитаме да прекъснем прилагането на неписаното правило на наведената глава в асансьора и да кажем нещо на човека, свенливо пътуващ до нас?

Най-лошото, което може да направите на някого в една подобна ситуация е да се изцепите с неподходящ комплимент.


Всички сме подложени на безпощадната въртележка на този луд свят, всички сме заедно в кюпа от стрес и проблеми, така че защо да не направим ежедневните мимолетни срещи с непознати малко по-приятни, а с малко повече късмет и полезни.

Хората сами по себе си са напълно уникални и вярвам, че можем да научим по нещичко от всеки – от най-големия тъпак, от най-малката личност, до най-сложните и комплексни индивидуалности.

Следващия път, когато хванеш асансьора бъди повече човек…. бъди малко по-социален!

Оксиморонът (от старогръцки οξύμωρον; oxys – ‚остроумен‘; moros – ‚глупав‘) e вид стилистично средство — троп, съчетание на привидно несъчетаеми, противоположни понятия (антитези), което създава контрастна изразителност на тяхната образност. Например „сладка мъка“ или „Живият труп“ . Разновидност на метафората.


Вижте още и:

  •  
  •  
  •  
  • Имате ли някакви научни обосновки за тази и други подобни статии? Можете ли да дадете линкове, библиография за това, или други сериозни източници, на които сте се позовали? Или статията е есе, рефлекция, базирана на наблюденията, на този който я е писал? Посочване на името на автора също няма да ни разсърди, макар че в случая може да се предположи, че е дело на г-н Стоянов, или евентуално – на съпругата му. Надявам се да разберете, че въпросите ми не са заяждане, а искрено желание да разбера кой е авторът и на какво се опират тезите му. Поздрави

    • Здравейте И. Д., Благодаря Ви, че сте отделили то времето си, за да ни пишете.

      Имате право за източниците, че не са посочени. Пропускът е мой, признавам. Статията я подготвих преди доста време и единственото, което помня е, че попаднах на тази теза, докато четях една книга. За съжаление не помня кой беше авторът, но от бързане или от нещо друго (наистина не се сещам в момента) съм пропуснал да посоча източникът на тази теза. Истината е, че ми допадна и затова направих статия по темата. Ако се сетя кой беше авторът и коя книгата обещавам да Ви го пусна тук.

      Още веднъж, благодаря Ви, че ни писахте

      С Уважение
      Христо Стоянов

      • Благодаря за бързия отговор. Може би, ние, читателите сме станали малко мнителни. Но в днешно време интернет пространството ни предлага от всичко по много – и вярна, и невярна информация. Човек се научава да цени високо статии, които не само са добре написани, но и солидно подплатени с допълнителна информация. Още веднъж благодаря, че обърнахте внимание на коментара ми. Поздрави и весело посрещане на новата година.

        • И аз Ви благодаря за разбирането. Мнителноста Ви е напълно разбираема, самият аз съм доста мнителен. Това ми дава повод да обърна повече внимание на цитираните източници за напред. Весело посрещане и на Вас на новата година и нека бъде още по-успешна 🙂 Поздрави, Христо

  • Вдъхновяващо! Благодаря за ясната формулировка, на по принцип обширни теми, и за това, че провокирате хората да си задават толкова ценни за живота им въпроси! 🙂

  • Много хубава статия. Харесвам стила ти на писане-кратко,ясно по същество:)

  • Точно така! 🙂

    Пък когато не можете да заговорите всички, им се усмихнете. Просто ей така. Аз често рисувам усмихнати човечета по запотени стъкла, за да може и тези, с които пътищата ни няма да се засекат в този момент, също да получат мъничка доза ведрост. 🙂

  • 🔘 За Нас

    🔘 За Реклама


    🔘 Общи условия

    🔘 Права за ползване

    🔘 Privacy Policy

    🔘 Cookies

    🔘 Решаване на спорове


    LIFEHACK е медия за бизнес и личностно развитие, в която се публикува качествено съдържание по теми като дигитален маркетинг, онлайн бизнес, лидерство, предприемачество, мениджмънт, психология и продуктивност.


    Facebook

    📩 office@lifehack.bg

    >