Как да постигнеш истинска промяна – Дори, когато изглежда невъзможна [потвърдено от науката]

Един съботен ден през 2000 г. група нищо неподозиращи киномани отиват да гледат обедната прожекция на последния екшън филм с Мел Гибсън „Разплата“. Дава им се по една безплатна напитка и кутия с пуканки, срещу което са помолени да останат след филма и да отговорят на въпроси за предложените им продукти. Но тук изобщо не става дума за въпросите! Изненадата се крие във...

Тези любители на киното станали неволни участ­ници в изследване на ирационалното поведение на хранене. Ето в какво се състои то:

В пуканките има нещо необичайно.

Те са отврати­телни. Всъщност нарочно са направени такива. Изпукани са пет дни предварително и са толкова омекнали, че чак скърцат между зъбите. По-късно един кинозрител ги оприличава на стиропор на гранули, а други двама, забравили, че пуканките са им били дадени безплатно, си поискват парите обратно.

Някои киномани са получили пуканки в кутия със среден размер, други – в голяма опаковка, толкова голяма, че в нея спокойно можеш да изкъпеш бебе. Всички до един обаче са получили пуканки, така че никой не дели нищо с никого.

От какво точно се интересуват учените в този експеримент?

Ав­торите на изследването търсят отговора на един много прост въпрос: дали хората с по-големия размер кофичка ще изядат повече пуканки от другите?

Резултатите са изумителни!

Хората с големите опаковки изяждат 53 % повече пуканки, от тези със среден размер – 173 кало­рии повече и допълнителни 21 пресягания към кофичката.

Някой експерт по здравословно хранене, разглеждайки съ­щите данни, сигурно ще се разтревожи страшно много за лакомии­те. И веднага ще реши, че трябва да мотивира тези хора да възприемат по-здравословни хранителни навици: „Дайте да намерим начин да им покажем вредата от преяждането!“ Но, един момент, моля. Ако искате хората да ядат по-мал­ко, решението е съвсем просто: дайте им по-малки опаковки.

Тогава няма какво да се тревожим за техните знания или на­клонности.

Колко лесно може да стане голямата промяна…

Колко лесно би било да обърнем един лесно разре­шим проблем (да намалим размера на кофичките) в трудно разрешим проблем (да убедим хората да променят мисленето си). За много хора това е голяма изненада по отношение на мисленето им за промяна­та:

А истината е следната: Това, което изглежда като проблем на човека, най-често се оказва проблем на ситуацията.

Но това не е единственото, от което зависи да направиш голямата промяна. Нужно и още нещо. Нещо, без което ще имаш знанието, но няма да предприемеш действието.

Можеш да из­пратиш алкохолик на рехабилитация, където новата обста­новка ще му помогне да изчисти организма си. Но какво става, когато си тръгне от клиниката и загуби това влияние? Можеш да видиш нарастване на продуктивността на служителите си, когато шефът на търговията ги сръчка, но какво става после, когато ситуацията отново стане нормална. За да промениш поведението на индивидите, ти трябва да влияеш не само на тяхната обстановка, но и на сърцата и умовете им.

Проблемът е следният:

Често сърцето и умът спорят. И то раз­горещено.

Да вземем например „Clocky“ – будилник, изоб­ретен от Годи Нанда, студент на Масачусетския технологи­чен институт. Това не е обикновен будилник – той си има ко­лелца. Навиваш си го вечерта и сутринта, когато алармата се включи, „Клоки“ се изтъркулва от нощното ти шкафче и хуква да прави кълбета из стаята, с което те принуждава да тръгнеш да го гониш. Само си представи картинката: пълзиш по пода по гащи, дебнеш из засада и проклинаш часовника беглец.

„Клоки“ се грижи да не се изкушаваш да превключваш до безкрайност алармата на режим „доспиване“ и накрая да закъснееш за нещо ужасно важно. А това очевидно е всеобщ страх, след като 35 000 будилника бяха закупени на цена 50 долара парчето само в първите две години от появата на „Клоки“ на пазара (с минимален маркетинг).

Успехът на това изобретение разкрива много за човешката психика.

То основно показва, че ние сме шизофреници.

Част от нас – рационалната ни част – иска да стане в 5:45 сутрин­та, за да имаме достатъчно време да си направим сутрешния крос, преди да отидем на работа. Другата наша част – емоционалната – се събужда в тъмнината на ранната утрин, увита като пашкул в юргани и одеала и най-много от всичко на све­та иска да си доспи още пет минутки. Ако твоята емоционал­на страна обикновено побеждава, както става с нас двамата, значи ти си потенциален потребител на „Клоки“.

Красотата на това приспособление е, че то позволява на рационалната ти страна да надхитри емоционалната. Просто е невъзможно да си стоиш сгушен под завивките, докато тоя разбойник – бу­дилникът – вилнее шумно из стаята ти.

Нека бъдем откровени:

Нашата вродена шизофрения е ужасно странно нещо, но ние така сме свикнали с нея, че изобщо не й обръщаме внима­ние. Когато започнем нова диета, ние просто изхвърляме от хладилника и от шкафа пълномасления кашкавал и двойните шоколадови бисквити с крем, защото рационалната ни страна си знае, че когато на емоционалната страна й се прииска нещо мазно и сладко, няма никаква надежда за самоконтрол.

Един­ствената възможност е изкушението да се премахне изцяло.

Неизбежното заключение е следното: твоят мозък няма един ум!

Общото разбиране в психологията всъщност е, че мозъкът има две непрестанно работещи независими системи. Първо, има това, което наричаме емоционална страна. Това е твоята инстинктивна част, която изпитва болка и удоволствие.

Вто­ро, има рационална страна, позната още като рефлективна или съзнателна система. Тя е онази твоя част, която разсъж­дава и анализира и гледа в бъдещето.


Платон е казал, че в главите си имаме един рационален колесничар, държащ юздите на неуправляем кон, който „не се подчинява ни на камшик, ни на остен“. Фройд говори за То и суперегото (и за егото, което посредничи между двете). Наскоро поведенческите икономисти нарекоха двете системи Планиращият и Правещият. 

Но за нас напрежението между двете системи се обрисува най-добре чрез аналогията, използвана от Джонатан Хайдт, психолог в Университета на Вирджиния, в чудесната му кни­га „Хипотезата за щастието“. Хайдт казва, че емоционалната ни страна е Слон, а рационалната ни страна е неговият Ездач.

Доволно яхнал слона, Ездачът държи поводите и си мисли, че е водачът. Но контролът на Ездача е несигурен, защото той е толкова по-дребен от Слона. В момента, в който шест тонният Слон и Ездачът спорят в коя посока да вървят, ездачът със сигурност ще загуби. Слонът има пълно превъзходство.

На повечето от нас до болка са ни познати случаи, когато нашият Слон побеждава нашия Ездач. Ти вече си го изпитал, ако някога ти се е случвало да се успиш, да преядеш, да се обадиш на бившата си посред нощ, да отлагаш изпълнението на ня­каква задача, да се опиташ да спреш да пушиш и да не успееш, да пропуснеш фитнеса, да ти кипне и да кажеш нещо, за което после дълбоко ще съжаляваш, да зарежеш уроците по испан­ски или по пиано, да откажеш да се изкажеш на служебно съ­брание, защото умираш от страх и т.н. Добре е, че никой не си води сметка колко пъти му се е случвало.

Слабостта на Слона – нашата емоционална и инстинктивна страна – е ясна:

Той е тромав и плашлив, често търси бързата печалба (кофичка сладолед) вместо дългосрочната печалба (да е слаб и строен). ?

Когато усилията за промяна се провалят, това обикновено е по вина на Слона, понеже типо­вете промени, за които говорим, обикновено са свързани с краткосрочни жертви в полза на дългосрочни печалби. (Ние намаляваме разходите днес, за да може крайното число в ба­ланса догодина да е по-голямо.)

Най-честата причина да не успееш да промениш нещо у себе си или у другите е:

Промяната не се осъ­ществява, защото Ездачът не може да удържи Слона в правия път достатъчно дълго, че двамата да стигнат там, за­ където са се запътили.

Гладът на Слона за незабавна награда е точно обратното на силата на Ездача, състояща се в способността му да мисли дългосрочно, да планира, да не го е грижа само за настоящия момент (всичко това, което домашният ти любимец не може да прави).

Но може би ще останеш изненадан, че Слонът също си има своите много силни страни, а Ездачът – своите осакатя­ващи слабости.

Невинаги Слонът е лошият. Емоциите са не­говата сила – любов и съчувствие, и симпатия, и лоялност. Твоят толкова яростен инстинкт да пазиш децата си да не им се случи нещо лошо – това е Слонът. Тази скованост, която усещаш винаги, когато трябва да защитиш самия себе си – това е Слонът.

И още по-важното, ако замисляш някаква промяна, Сло­нът е този, който свършва нещата. За да се приближаваш към целта си, било тя благородна или обикновена, ти трябва енер­гията и желанието на Слона. И тази му сила е огледалният образ на най-голямата слабост на Ездача: той буксува на мяс­то.

Ездачът прекалено много мисли и анализира. Няма начин да не познаваш хора с проблемите на Ездача: приятел, който двайсет минути не може да реши какво да си избере от меню­то в ресторанта; колега, който може с часове да разсъждава върху някаква нова идея, но никога не взима окончателно ре­шение.

Ако искаш да промениш нещата, трябва да апелираш и към двамата.

Ездачът осигурява плана и посоката, а Слонът осигурява енергията.

Така че, ако целиш да промениш мнението на някой и апелираш само към неговия Ездач то ти ще получиш разбиране, но не и мотивацията да го направи. А ако апелираш само към неговия Слон, ще получиш страстта му, но не и посоката.

И в двата случая резултатът е равносилен на парализа.

Слон без желание и Ездач, който буксува на място означава, че нищо няма да се промени. Но когато и двамата се движат заедно, промяната идва лесно.

Но когато Слонът и Ездачът не са единодушни в коя посока да вървят, ето ти проблем. Ездачът временно може да върви в своята посока – той може да опъва юздите с всич­ки сили, за да накара Слона да му се подчини. (Винаги когато разчиташ на силата на волята си, ти правиш именно това.) Но Ездачът не може да печели задълго войната с дърпането на юздите на такова огромно животно. Той чисто и просто каталясва…


Остави коментар

Your email address will not be published.

Благодаря ти!