Смисълът на това, което казвате, се крие в отговора, който получавате

Какви са причините хората да се разбират погрешно и стъпките към ефективна и удовлетворяваща комуникация

Знаете ли какво казвате? Разбира се, че знаете. В противен случай не бихте го казали, нали? А знаете ли как другите разбират вашите думи… Е, може би…

И така, разбират ли ви какво всъщност имате предвид? Какво казвате и какво другият човек разбира от казаното могат да бъдат две коренно различни неща.

Начинът да узнаете дали посланието ви достига крайната си цел е да обръщате голямо внимание на отговора, който получавате.

Комуникацията ви е изградена от два елемента:

  • Посланието, което възнамерявате да изпратите
  • Посланието, което получавате в отговор

Комуникацията между хората прилича на магнетизма – нуждае се от два полюса: вие и аз. Посланието преминава между общуващите – то е толкова това, което аз разбирам от казаното, колкото и онова, което вие си мислите, че казвате.

Смисълът на вашето послание се крие в отговора, който получавате на казаното или направеното от вас!

Междуличностната комуникация е обмен между хората. Изглежда просто, нали?

И все пак най-честият проблем, който отвежда хората при психотерапевт, е отсъствието на комуникация, невъзможността на хората да чуят какво казва другият.

Съпруг и съпруга, родител и дете, директор и подчинен, доктор и пациент, предприемач и клиент – проблемът е един и същ.

Посланията им просто не могат да достигнат до този, за когото са предназначени.

С цялото внимание, което обикновено се отделя на това да говорите добре, другата половина от уравнението просто е забравена.

Не може да имате магнетизъм само с един полюс и не може да съществува комуникация без някой, който да получи съобщението: слушател за говорещия, публика за актьора, наблюдател за извършителя.

Без слушател няма диалог, а това означава неефективна комуникация.

Ако не можете да слушате добре, с голяма ангажираност вие никога няма да узнаете дали това, което сте имали предвид, е разбрано.

Добрият слушател наблюдава толкова внимателно, колкото и слуша.

За да бъдеш убедителен на сцената например, трябва да реагираш на случващото се. Това означава не просто да отвръщаш на репликите на другите актьори или на суфльора, а и да откликваш на всичко, ставащо около теб.

В живота е същото като в театъра.

Целият свят е сцена и вашият успех и убедителност зависят много от начина, по който поднасяте значението на думите си.

Ако изпълнявам велика драматична роля като Лейди Макбет, а публиката се смее, мога да бъда абсолютно сигурен, че не успявам да изпратя вярното послание.

Отсрещният отговор ми дава да разбера, че смисълът на думите ми – значението, което съм им придал – не е достигнало целта си.

Налага се да спра и да анализирам внимателно поведението си.

Дали причината е в тоналността на гласа ми? Или в движенията ми? Дали не преигравам в жестовете, дали не говоря толкова бързо, че да звуча като латернаджия?

Думите „Излизай, проклето петно!“ остават същите, без значение от кого са произнесени. Посланието им обаче се съдържа не само в това какво се казва, но и в това как се казва.

Онова, което Шекспир влага в думите на Лейди Макбет, хвърля светлина върху душевното й състояние, когато се опитва да отмие вината за току що извършеното убийство.

Ако репликата е произнесена, сякаш стопанин на далматинец гони своя четириног любимец от кухнята, истинското значение е загубено.

Да се знае КАК е толкова важно, колкото и да се знае КАКВО.

Ето защо съществуват велики актьори и посредствени актьори.

По тази причина някои хора са способни да общуват блестящо и с лекота, докато при други значението на думите им като че ли не може да достигне до събеседника.

Тези, които не го умеят, обикновено объркват намерение с резултат.

Те смятат, че като са казали това, което са искали да кажат, комуникацията е завършила.

Ако Марио казва на Светла „Обичам те!“, имайки предвид, че наистина я обича, а Светла му отвръща: „Да, добре, и аз те обичам.“ с интонация, подходяща за репликата „Подай ми солта!“, е очевидно, че Светла не е получила посланието, което Марио изпраща.

В тази ситуация развитието обикновено е следното: човекът, който се е почувствал неразбран, започва да хвърля обвинения от рода: „Какво ти става? Защо никога не ме слушаш, когато ти говоря?“ или нещо подобно.

Или пък се развива следният сценарий: Марио се прибира вкъщи, казва на Светла „Обичам те!“, а тя изобщо не отговаря.

Петнадесет минути по-късно тя изроптава: Никога не показваш обичта си към мен! – Току що ти казах, в момента, в който се прибрах вкъщи. Какво повече искаш?, избухва Марио.

Тя не го е чула, не и на съзнателно ниво.

Била е заета с рязането на лука, лютяло й е, очите й са били насълзени и затова, когато Марио се е появил на вратата, тя е забелязала само неговото самодоволно изражение.

Казаното от него и това, което тя е чула, са две различни неща. Чувството, което той е изпратил, не е било получено. Любовта, която е предложил, не е била приета, не е била дори забелязана! Тъжно нали?

Така че следващият път, когато тръгвате да казвате на някой, че го обичате или нещо друго много важно, разберете първо дали изобщо ви слуша, след което стреляйте!

Чудя се…, дали ме разбрахте правилно….?

2 Коментара
  1. Маргото каза

    В статията сигурно става въпрос за комуникатор и реципиент, които „се срещат“ в еднаква, близка или позната област. Комуникаторът кодира посланието си в определени думи, символи, жаргон, а адресатът я декодира, като предварително е усвоил начините да го стори. В тази логика комуникацията „се чува“ само от „подготвени“ хора, които могат да я разберат правилно. Например, две различни поколения „не се чуват“ добре, защото не влагат общ смисъл в комуникацията. Ценностите определят и субективния смисъл на понятията. Ако нещо е важно за лицето А, то слушателят му В може иронично да го опровергае, въпреки че го разбира смислово. Не е ли така? Другият проблем с шефовете например: една заповед може да бъде изпълнена напълно „погрешно“, заради начина на мислене на подчинения. Сложно нещо е добрата комуникация…

  2. Ники Николаев каза

    Общувайки чрез говор хората си предават един на друг състояния. За да можеш да предадеш информация, трябва да си себе си, тогава си най-силен. За да си себе си трябва да си на място, тук и сега, да не си някъде другаде, да не мислиш за друго, да не си замъглен от притеснения или друго. Или пък ако си в някакво такова състояние трябва да можеш да се приведеш в адекватно състояние поне за разговора/комуникацията. Това не са прости неща и сигурно една голяма част от нас ги осъзнават. Вероятно тук се крият и част от причините на някой човек думите просто да не достигат до съзнанието на другата страна. Така го виждам…

Остави коментар

Your email address will not be published.

Благодаря ти!

Искаш ли още по-полезно съдържание?
close-image