Знаете ли какво казвате? Разбира се, че знаете. В противен случай не бихте го казали, нали? А знаете ли как другите разбират вашите думи… Е, може би…
И така, разбират ли ви какво всъщност имате предвид? Какво казвате и какво другият човек разбира от казаното могат да бъдат две коренно различни неща.
Начинът да узнаете дали посланието ви достига крайната си цел е да обръщате голямо внимание на отговора, който получавате.
Комуникацията ви е изградена от два елемента:
- Посланието, което възнамерявате да изпратите
- Посланието, което получавате в отговор
Комуникацията между хората прилича на магнетизма – нуждае се от два полюса: вие и аз. Посланието преминава между общуващите – то е толкова това, което аз разбирам от казаното, колкото и онова, което вие си мислите, че казвате.
Междуличностната комуникация е обмен между хората. Изглежда просто, нали?
И все пак най-честият проблем, който отвежда хората при психотерапевт, е отсъствието на комуникация, невъзможността на хората да чуят какво казва другият.
Съпруг и съпруга, родител и дете, директор и подчинен, доктор и пациент, предприемач и клиент – проблемът е един и същ.
Посланията им просто не могат да достигнат до този, за когото са предназначени.
С цялото внимание, което обикновено се отделя на това да говорите добре, другата половина от уравнението просто е забравена.
Не може да имате магнетизъм само с един полюс и не може да съществува комуникация без някой, който да получи съобщението: слушател за говорещия, публика за актьора, наблюдател за извършителя.
Без слушател няма диалог, а това означава неефективна комуникация.
Ако не можете да слушате добре, с голяма ангажираност вие никога няма да узнаете дали това, което сте имали предвид, е разбрано.
Добрият слушател наблюдава толкова внимателно, колкото и слуша.
За да бъдеш убедителен на сцената например, трябва да реагираш на случващото се. Това означава не просто да отвръщаш на репликите на другите актьори или на суфльора, а и да откликваш на всичко, ставащо около теб.
В живота е същото като в театъра.
Целият свят е сцена и вашият успех и убедителност зависят много от начина, по който поднасяте значението на думите си.
Ако изпълнявам велика драматична роля като Лейди Макбет, а публиката се смее, мога да бъда абсолютно сигурен, че не успявам да изпратя вярното послание.
Отсрещният отговор ми дава да разбера, че смисълът на думите ми – значението, което съм им придал – не е достигнало целта си.
Налага се да спра и да анализирам внимателно поведението си.
Дали причината е в тоналността на гласа ми? Или в движенията ми? Дали не преигравам в жестовете, дали не говоря толкова бързо, че да звуча като латернаджия?
Думите „Излизай, проклето петно!” остават същите, без значение от кого са произнесени. Посланието им обаче се съдържа не само в това какво се казва, но и в това как се казва.
Онова, което Шекспир влага в думите на Лейди Макбет, хвърля светлина върху душевното й състояние, когато се опитва да отмие вината за току що извършеното убийство.
Ако репликата е произнесена, сякаш стопанин на далматинец гони своя четириног любимец от кухнята, истинското значение е загубено.
Да се знае КАК е толкова важно, колкото и да се знае КАКВО.
Ето защо съществуват велики актьори и посредствени актьори.
По тази причина някои хора са способни да общуват блестящо и с лекота, докато при други значението на думите им като че ли не може да достигне до събеседника.
Тези, които не го умеят, обикновено объркват намерение с резултат.
Те смятат, че като са казали това, което са искали да кажат, комуникацията е завършила.
Ако Марио казва на Светла „Обичам те!”, имайки предвид, че наистина я обича, а Светла му отвръща: „Да, добре, и аз те обичам.” с интонация, подходяща за репликата „Подай ми солта!”, е очевидно, че Светла не е получила посланието, което Марио изпраща.
В тази ситуация развитието обикновено е следното: човекът, който се е почувствал неразбран, започва да хвърля обвинения от рода: „Какво ти става? Защо никога не ме слушаш, когато ти говоря?” или нещо подобно.
Или пък се развива следният сценарий: Марио се прибира вкъщи, казва на Светла „Обичам те!”, а тя изобщо не отговаря.
Петнадесет минути по-късно тя изроптава: Никога не показваш обичта си към мен! – Току що ти казах, в момента, в който се прибрах вкъщи. Какво повече искаш?, избухва Марио.
Тя не го е чула, не и на съзнателно ниво.
Била е заета с рязането на лука, лютяло й е, очите й са били насълзени и затова, когато Марио се е появил на вратата, тя е забелязала само неговото самодоволно изражение.
Казаното от него и това, което тя е чула, са две различни неща. Чувството, което той е изпратил, не е било получено. Любовта, която е предложил, не е била приета, не е била дори забелязана! Тъжно нали?
Чудя се…, дали ме разбрахте правилно….?
