През 1992 г. един италиански учен, Джакомо Ризолати и екипът му в Парма, Италия, изследват мозъците на вид маймуна – наречен Макак.
Правят го с надеждата да открият как мозъкът организира моторното поведение.
По-конкретно те са съсредоточили усилията си върху една мозъчна област на макака, известна на невро учените като F5 или премоторна зона, която регистрира активност, когато маймуните извършват определени действия като например да вдигнат фъстък.
Интересното е, че те забелязват как премоторните неврони на маймуната показват активност не само когато самата маймуна се пресегне за фъстъка, а и когато види друга маймуна да прави същото – което за екипа на Ризолати е изненада, тъй като невроните в премоторните мозъчни области не реагират на визуални стимули.
Един особено горещ следобед Ризолати и екипът му наблюдават нещо странно, когато един от студентите се връща от обедна почивка, стискайки в ръка кофичка със сладолед и забелязва, че макакът го гледа настойчиво и почти умолително. И когато студентът поднася сладоледа към устата си и го облизва, за да види какво ще стане, мониторът, свързан с премоторната зона на макака се активира – бииип, бииип, бииип.
Маймуната не е направила нищо.
Нито е помръднала ръка, нито е близнала от сладоледа; тя дори въобще не държи нищо. Но самата гледка на студента, поднасящ сладолед към устата си, кара мозъка на маймуната да имитира в ума си съвсем същото действие.
Впоследствие Ризолати ще нарече този невероятен феномен „огледални неврони” в действие – неврони, които се активират, когато едно действие се извършва, но и когато същото действие се наблюдава. „Трябваха ни няколко години, за да повярваме в това, което виждахме” – споделя по-късно Ризолати.
Но огледалните неврони на маймуните не се активират при вида на което и да е движение било на студенти, било на други маймуни. Екипът на Ризолати успява да демонстрира, че огледалните неврони на макаците реагират на т.нар. „насочени движения“ – онези дейности, включващи предмет, като например вдигането на фъстък или поднасянето на сладолед към устата, а не на всяко произволно движение, като да речем да прекосиш стаята или просто да стоиш прав със скръстени ръце.
Дали обаче човешкият мозък работи така?
Дали ние също имитираме действията на хората, които правят нещо с някакъв предмет?
Е, по съвсем очевидни етични причини учените не могат да тръгнат да поставят електроди в работещия човешки мозък.
Но мозъчните изображения, получени чрез магнитен резонанс и електро енцефалография ни дават утвърдителен отговор, защото на тях се вижда, че тези области се активират и когато някой извършва дадено действие, и когато той наблюдава как друг човек извършва действие.
Доказателствата за съществуването на огледални неврони са толкова категорични, че според едно светило на невро науката в Калифорнийския университет:
“Огледалните неврони са за психологията това, което е ДНК за биологията.”
Чудил ли си се някога защо когато любимият ти баскетболист пропусне да вкара кош, стомахът ти се свива – или обратното, когато любимият ти отбор отбележи гол, ти вдигаш радостно юмрук във въздуха? Или защо когато героинята във филма се разплаче, твоите очи също се напълват със сълзи? А този прилив на бодрост, когато Арнолд Шварценегер или Силвестър Сталоун се справят със злодея – и нахаканата ти походка и усещането за мъжественост, което вече цял час след филма продължаваш да изпитваш?
Всичко това се дължи на огледалните неврони.
Точно като маймуните на Ризолати, когато гледаме действията на друг човек, било то да изпълнява дузпа или пък перфектно арпеджио на роял „Стайнуей”, нашите мозъци реагират така, като че ли ние самите извършваме тези действия.
С две думи, като че ли гледането и правенето са едно и също нещо.
Огледалните неврони са също и причината ние често и несъзнателно да имитираме поведението на другите. Тази тенденция е толкова инстинктивна, че се наблюдава дори у бебетата – само се изплези на някой бебчо и веднага ще ти отвърне със същото.
Вижте още и → 4 ситуации, в които мозъкът ви здраво си играе с вас!
Доказателство чрез примери от ежедневието!
Когато някой започне да шепти, ние също веднага снижаваме глас.
Ако сме около възрастен човек, изведнъж започваме да вървим по-бавно.
Ако в самолета се случим до човек с особен акцент, повечето от нас несъзнателно започваме да му подражаваме.
Таня Сингър е сканирала мозъците на изследваните субекти, докато те гледат човек, изпитващ физическа болка и открива, че се активират „свързаните с болката” области – включително предната инсула и предния цингуларен кортекс.
Наблюдаването на чуждата болка кара доброволците да я изпитват като собствена.
Интересното е, че огледалните неврони се включват в действие и в обратния вариант – в случаите, когато ние изпитваме удоволствие от нещастието на другите или добре познатото ни злорадство. С две думи всичко, което виждаме (или четем), че някой прави, ние също го правим – в ума си. Ако ме видиш да се спъна и да политна надолу с главата по стълбите, твоите огледални неврони ще се активират и ти ще знаеш точно какво ми е на мен.
По този начин огледалните неврони не само ни помагат да имитираме другите, но те са отговорни за човешкото съчувствие.
Те изпращат сигнали към лимбичната система или областта на емоциите в нашия мозък – зоната, която ни помага да се настройваме към чувствата и реакциите на другите – така че да можем сами да изпитаме какво е да ходиш в чужди обувки.
За да видим процеса в действие, нека да се отбием в близкия мол
Представи си, че си жена, минаваща покрай витрината на Gap. Манекенка с изящни форми, облечена в проста лятна бяла блузка, абсолютно износени джинси, впити в бедрата и червена триъгълна кърпа, вързана на главата те кара да се заковеш на място.
Тя изглежда страхотно – стройна, сексапилна, уверена, спокойна и привлекателна.
Подсъзнателно, макар и да си трупнала няколко излишни килца, ти си мислиш:
„И аз мога да изглеждам така, стига само да си купя същите дрехи. Това може да съм аз. В тези дрехи и аз ще имам нейната свежест и младежка безгрижност”.
Или поне, дали го съзнаваш или не, точно това ти казва мозъка ти.
Преди да си се усетила ти вече си в магазина, вадиш кредитната си карта и 15 минути по-късно излизаш с блузката, джинсите и червената кърпа под мишница.
Ти току-що си си купила имидж или душевна нагласа, или и двете.
Двама учени напоследък проведоха, както те го наричат, „усмихнато изследване” – поглед върху това как радостта или щастието влияят на купувачите.
Петдесет и петимата доброволци в тяхното изследване трябва да си представят, че току-що са влезли във въображаема пътническа агенция.
Вътре вече вариантите са три:
Едната група доброволци си представят, че говорят с усмихната жена, другата група – с умърлушена жена а третата – с жена, на която направо й е писнал живота.
Познайте кои доброволци докладват за по-приятно и позитивно (въображаемо) изживяване? Познахте естествено – тези, които са разговаряли с усмихнатата агентка.
Изследването показва, че усмихнатото лице „предизвиква повече радост в отсрещния човек, отколкото не-усмихнатото” и това води също и до по-позитивно цялостно отношение към въпросния бизнес. Не само това, но доброволците, които са си представяли, че взаимодействат с усмихнатата агентка докладват, че е много по-вероятно и в бъдеще да продължат да ползват услугите на същата компания.
Според изследователи от университета „Дюк” ние не само предпочитаме усмихнатите хора, но сме и много по-склонни да запомним имената им.
„Ние сме чувствителни към позитивните социални сигнали. Искаме да запомним хората, които са били мили с нас в случай, че ни се наложи да контактуваме с тях в бъдеще”. – професор Роберто Кабеза
Вижте още и → Стъпка №1 от плана ви за супер привлекателност!
Да бъдеш като всички останали…
Има страшно много хора, които страстно желаят да имат нещо, което засега все още не могат да си позволят да купят. Те търсят начин да задоволят апетита си”.
Или може би това са просто огледалните неврони в действие.
Концепцията на имитирането е огромен фактор в причините да купуваме каквото купуваме.
Случвало ли ти се е някакъв продукт изобщо да не те интересува, дори направо да ти е противен, но след време да промениш мнението си? Може би нов стил обувки, които са ти се виждали чудовищно грозни, докато изведнъж не започнеш да ги виждаш по краката на всеки трети човек. И изведнъж минаваш от „По-тъпи обувки не съм виждал в живота си” на:
„Трябва да ги имам – веднага!”
Виждаме моделите в модните списания и искаме да се обличаме или гримираме като тях. Виждаме богатите и известните да карат скъпите си коли и да се забавляват в разточително обзаведените си имения и си мислим: „И аз искам да живея така”.
Виждаме плазмения телевизор на приятеля си или новия му телефон и веднага изплува в съзнанието ни мисълта: “ама как така, тези неща и аз трябва да ги имам.”
Вижте още и → Приликите карат хората да работят във ваша полза!
Огледалните неврони не работят сами.
Те често работят в тандем с допамина, един от мозъчните химикали на удоволствието.
Допаминът е една от най-пристрастяващите субстанции, познати на човека – и решенията за покупките ни в голяма степен се движат от съблазняващия му ефект.
Когато видиш лъскавата дигитална камера или тези блещукащи диамантени обеци например, допаминът потайничко наводнява мозъка ти с удоволствие и после – хоп!
Преди да си се усетил, вече си напъхал кредитната си карта в апарата и си подписал касовата бележка (по всеобщо съгласие на изследователите решението за покупка се взима само за 2,5 секунди). Няколко минутки по-късно, напускайки магазина с покупка в ръка, еуфорията, причинена от допамина затихва и ти изведнъж започваш да се чудиш дали изобщо някога ще използваш проклетата камера и къде въобще ще ги носиш тия обеци.
Звучи ли Ви познато?
Дали всъщност пазаруването ни прави по-щастливи?
Всички научни доказателства говорят в полза на утвърдителния отговор – или поне много за кратко пазаруването наистина ни прави щастливи. И тази доза щастие може да се припише на допамина, струенето на чувство за награда, удоволствие и благополучие, което изпитваме веднага щом изпразним портмонето. Когато решим да купим нещо, мозъчните клетки, секретиращи допамин, ни карат изведнъж да се почувстваме страшно добре и притока на допамин подклажда инстинкта ни да продължаваме да купуваме, дори и когато рационалният ни ум ни казва, че вече имаме предостатъчно.
източник: Мартин Линдстрьом
Вижте още и → Удивителни факти за човешкото поведение от д-р Чалдини
