- Как да се концентрирам по дяволите?
- Как да не се занимавам с толкова излишна информация?
- Как в браузъра ми да има само 2-3 отворени таба вместо 30?
- Какво да направя, че да се фокусирам отново?
- Защо съм толкова разсеян?
И ти си ги мислиш, нали? Не си сам…
Нуждата да поемем контрол над нашите системи за внимание и памет никога не е била по-голяма. Мозъците ни са по-заети от когато и да било преди.
Обстрелвани сме от факти, псевдо факти, дрънканици и слухове, всички маскирани като информация. Опитите да установите кое ви е нужно да знаете и кое да игнорирате са изтощителни. В същото време всички ние имаме все повече и повече задачи. Вследствие на това старанието да се намери време да се подредят по график всичките ни разнообразни дейности е станало огромно, натоварващо предизвикателство.
Преди 30 години пътнически агенции правеха резервациите ни за пътувания със самолет и с влак, продавачи ни помагаха да открием онова, което търсим в магазините, професионални машинописци и секретари съдействаха на заетите хора с тяхната кореспонденция. Сега повечето от тези неща вършим сами.
Информационната епоха прехвърли много от работата, изпълнявана преди от хора, които бихме могли да наречем информационни специалисти, върху нас, останалите.
Вършим работата на десет различни човека – и в същото време се опитваме да сме в крачка с живота си, с децата и родителите си, с нашите приятели, кариера, хобита и любимите си телевизионни предавания.
Да, това сега е нашето ежедневие!
Ежедневие, в което всеки ден сме изправени пред десетки решения, повечето от които са незначителни или маловажни – дали да вземем автобуса или метрото до службата, какво да ядем, къде и кога да пазаруваме, какво да облечем и т.н.
Повечето от нас са възприели стратегия за справяне, наречена „сатисфайсинг“ (комбинация от „задоволително“ и „приемливо“) – термин, изкован от носителя на Нобелова награда Хърбърт Саймън, един от пионерите в областите на организационната теория и обработката на информация.
За неща, които не са от критично значение, правим избор, който ни задоволява и се смята за приемлив. Не можете да знаете дали ателието за химическо чистене, което ползвате, е най-доброто – знаете само, че е достатъчно добро.
Точно това ви помага да се справяте.
„Сатисфайсинг“ е една от основите на продуктивното човешко поведение.
Тя е преобладаваща, когато не губим време за вземане на решения, които не са от голямо значение, или по-точно, когато не губим време в опити да открием подобрения, които няма да донесат коренна разлика в нашето щастие или удовлетвореност.
Скорошни проучвания в социалната психология показват, че щастливите хора са не онези, които имат повече; по-скоро те са хора, щастливи от онова, което вече имат. Щастливите хора непрестанно практикуват „сатисфайсинг“, дори да не го съзнават.
Уорън Бъфет е пример за човек, прегърнал идеята за „сатисфайсинг“ в екстремната й форма. Той е един от най-богатите хора в света, живее в Омаха на една пресечка разстояние от магистрала в същия скромен дом, който е обитава от 50 години.
Веднъж споделя на интервюиращ го по радиото, че по време на дългите си посещения в Ню Йорк си купува за закуска галон мляко и кутия бисквити „Орео“. Ала Бъфет не прилага „сатисфайсинг“ при инвестиционните си стратегии; „сатисфайсинг“ е инструмент да не си губите времето за неща, които не са ви приоритет.
Днес сме изправени пред безпрецедентно количество информация и всеки от нас генерира такава повече от всякога досега в човешката история. Както отбелязва Денис Овърбай, бивш учен от „Боинг“ и автор в „Ню Йорк Таймс“, този информационен поток съдържа „все повече информация за бита ни – къде пазаруваме, какво купуваме, че дори и къде сме в момента, – за икономиката, за геноми на безбройни организми, които дори още не можем да наименуваме, за галактики, пълни със звезди, които не сме преброили, за пътните задръствания в Сингапур и за времето на Марс“.
Тази информация „ни залива все по-бързо чрез все по-мощни компютри и идва до пръстите ни, които държат устройства с по-голям капацитет на обработване от контролните механизми на мисията „Аполо“.
Учените са направили количествена сметка на всичко това.
Всеки ден през свободното си време, като не броим работата, всеки от нас обработва 34 гигабайта, или 100 000 думи. 21 274 телевизионни станции в света произвеждат 85 000 часа оригинални програми дневно, като ние гледаме средно 5 часа телевизия на ден и поемаме еквивалента на 20 гигабайта аудио-визуални образи. Това е, без да слагаме в сметката „Ютюб“, които ъплоудват 6000 часа видеоклипове всеки час.
Ами компютърните игри?
Те консумират повече байтове от всички други медии, взети заедно, включително телевизия, книги, списания и интернет. Само усилията да организираме медийните си и електронните файлове може да са претоварващи.
Всеки от нас има еквивалента на над половин милион книги, складиран в компютъра си, да не говорим за информацията, съхранявана в мобилните ни телефони или в магнитната лента на гърба на кредитните ни карти. Изградили сме свят с 300 ексабайта (300 000 000 000 000 000 000 части) създадена от човека информация.
Да, мозъците ни притежават способността да обработват информацията, която приемаме, но това си има своята цена.
Имаме проблем да разграничаваме тривиалното от важното и обработването на цялата тази информация ни изморява. Невроните са живи клетки с метаболизъм; нужни са им кислород и глюкоза, за да оцелеят, и когато работят усилено, изпитваме умора. Всеки статус, който четете във „Фейсбук“, всяко туитване или есемес се състезават за ресурсите в мозъка ви с важни неща като къде да вложите спестяванията си, къде сте си оставили паспорта, как да се сдобрите с близък приятел, с когото сте се скарали.
Обработващият капацитет на съзнателния ум е оценен на 120 бита в секунда. Това е лимитът на скорост за трафика от информация, на който можем да обърнем съзнателно внимание във всеки един момент.
Много се случва и под прага на нашата съзнателност и има отражение върху това как се чувстваме и какъв ще е животът ни, но за да бъде нещо закодирано като част от опита ни, трябва да сте му обърнали съзнателно внимание.
Какво означава този лимит за скоростта при взаимодействието ни с околните?
За да разберем човек, който ни говори, трябва да обработваме по 60 бита информация в секунда. При върхова скорост на обработване 120 бита в секунда това означава, че едва ще разберете двама души, които ви говорят едновременно. При повечето обстоятелства няма да разберете трима души, говорещи едновременно.
На тази планета сме заобиколени от милиарди други човешки същества, но можем да разбираме най-много по две наведнъж.
Нищо чудно, че светът е пълен с толкова много недоразумения.
При такива ограничения за вниманието ясно е защо мнозина от нас се чувстват претоварени от управляването на основни аспекти от живота.
Вниманието е най-същественият умствен ресурс на всеки организъм.
То определя с кои аспекти на средата се занимаваме и през повечето време различни автоматични подсъзнателни процеси правят правилния избор кое да бъде прекарано през работещото ни съзнание.
За да се случи това, милиони неврони постоянно контролират средата, та да подберат най-важните неща, върху които да се съсредоточим.
Тези неврони колективно представляват филтъра на внимание.
Те работят основно задкулисно, извън активното ни съзнание. Ето защо повечето от перцептивните натрупвания от ежедневието ни не са регистрирани.
Това е причината, след като сте шофирали в продължение на няколко часа, да не си спомняте много от околния пейзаж, който просто е останал в периферията. Системата ви за внимание ви „брани“ от регистрирането му, защото не е приет като нещо важно.
Филтърът на внимание е едно от най-големите постижения на еволюцията. При нечовеците той гарантира, че няма да бъдат разсеяни от несъществени неща.
Катериците се интересуват от ядки и хищници и почти от нищо друго.
Кучетата, чието обоняние е един милион пъти по-остро от нашето, използват миризмите да събират информация за света повече, отколкото използват звуците и филтърът им на внимание е еволюирал в тази посока. Ако сте се опитвали някога да повикате кучето си, докато души нещо интересно, знаете, че е трудно да привлечете вниманието му със звук – миризмата го е изместила от мозъка на кучето.
Ами хората…?
Според повечето биологични стандарти хората са най-успешният вид на планетата ни. Успели сме да оцелеем в почти всякакъв климат, предлаган от Земята (досега) и степента на разрастване на популацията ни надхвърля тази на всеки друг организъм. Преди 10 000 години хората плюс техните домашни животни са съставяли около 0,1% от гръбначната биомаса, населяваща Земята; днес сме 98%.
Успехът ни до голяма степен се дължи на нашия когнитивен капацитет, на способността на мозъка ни гъвкаво да се справя с информацията. Само че мозъкът ни е еволюирал в един много по-прост свят с далеч по-малко връхлитаща ни информация.
Днес филтърът ни за внимание често бива затруднен.
Успелите хора – или хората, които могат да си го позволят – назначават слоеве от служители, чиято задача е да стеснят филтъра на внимание.
С други думи, корпоративни шефове, политически лидери, разглезени кинозвезди и други, чието време и внимание са особено ценни, имат персонал от хора около себе си, които по същество представляват продължение на собствения им мозък, като репликират и усъвършенстват функциите на филтъра за внимание в префронталния кортекс.
Тези успели хора са се уредили други да поемат ежедневните житейски разсейвания, което им дава възможност да посветят вниманието си на онова, което е непосредствено пред тях. Те живеят изцяло в момента.
Персоналът им е поел кореспонденцията, срещите, прекъсването на тези срещи, когато чака някоя по-важна, помага им да планират дните си за максимална ефективност.
Сметките им са плащани навреме, колата им минава на сервиз на нужната дата, припомня им се за предстоящи проекти, асистентите им изпращат подходящи подаръци на близките им по повод рождени дни и годишнини.
Каква е върховната им награда, ако всичко работи добре ли?
Фокусиране от порядъка на дзен…
А вие? Как се борите със зависимостта си от информация? Споделете:
