🎧 + Аудио версия за абонати
📚 Колекция на тема: Как да се справим с прегарянето →
Защо позволихме на работата да бъде единственото, което осмисля живота ни?
Умирам за почивка“, сподели ми приятел, търговец в голяма компания в сферата на бялата техника. „Когато обаче се опитам да си почина дори в рамките на един-единствен уикенд, не мога да изкарам няколко часа, без да отворя служебната си поща. С разума си знам, че не се налага, като в същото време дори не искам, но се чувствам длъжен да го направя. В противен случай се изнервям и изпитвам някаква несигурност.“
„Мислех си, че когато събера пари, за да стартирам бизнеса си, ще изпитам удовлетворение“, споделя Ивелина, предприемач с онлайн магазин за бутикови дрехи. „Само че грешах.
Притеснявам се, че ако това не е достатъчно, не знам кое би било.“
Познато ли ви е?
Съгласни ли сте, че пилеем прекалено много време в ретроспекции, планиране на бъдещето, колебания във вече взетите решения или затъване в сценарии „ами ако“?
Всички си имаме своите моменти на щастие и радост, но това е всичко: мимолетни моменти, а не което ни се иска да бъде:
Трайно удовлетворение!
Прекалено често се чувстваме подмятани от прищевките на живота, непрестанно преминаващи от един проблем към друг, жертващи своята независимост и губещи контрол над собствения ни живот.
Повтаряме сами на себе си колко много ни се иска просто да се „изключим“, да загърбим новини, работа, имейли, социални мрежи и притеснения каква е следващата задача, която ни очаква.
Но когато го направим, потъваме в безпокойство и притеснения…
Лутаме се между нервите и усещането за безцелно съществуване.
Наясно сме, че да сме винаги „под напрежение“, не е решение, но пък не се чувстваме комфортно, ако не сме.
Какъв парадокс, нали…?
Много мъже го описват като обременяваща нужда да си недосегаем и непобедим. За жените пък то е задължение постоянно да бъдат идеални, което води до неуспех в постигането на непостижими идеали.
Митът за гладния призрак
В античната философия съществува концепцията за гладния призрак.
Той има бездънен стомах.
Не спира да яде, тъпче се до припадък, но никога не се насища.
Това е сериозно психично разстройство, от което страдат твърде много хора. Именитият социолог Емил Дюркем отбелязва, че:
„Неутолимата амбиция винаги е по-голяма от постигнатите резултати, независимо от техните мащаби, тъй като отсъства желание да се спре на този етап. Нищо не носи удовлетворение, а възбудата се подклажда без достигане на задоволяване…”
Нима е възможно да не прегорим при такива условия?
Конят Оувес, най-усърдния работник във фермата, който на всеки проблем и пречка реагираше с неизменното: “Ще работя още по-усилено” – и така докато не рухна от преумора и не свърши в кланицата… – Фермата на животните, Джорд Оруел
Тук има някакво скрито послание…
Че ако не сме перманентно изтощени, значи не се раздаваме достатъчно. Че великите неща са запазени за онези, които се трудят с кръв и пот на челото, рухващи под тежестта на хомота.
Сякаш новата ни цел е кой по-тежко ще падне.
Сигурно го знаете или навярно в момента го изпитвате.
Всъщност, чувствате ли се прегрели?
Като лимонка с вдигнат предпазител?
Или като завиращ чайник, яростно изпускащ парата си?
Подозирам, че прекрасно знаете за какво говоря.
Знаете какво е да се чувстваш страшно отдаден на работата си, но същевременно да си на ръба на изтощението.
Да се раздаваш докрай, но вечно да имаш усещането, че не си направил достатъчно. Да усещаш, че денят не ти стига за най-важното.
Да искаш да правиш още неща, но просто да не разполагаш с нужното време и сили. Да напредваш по съществените задачи, но да си толкова уморен, че да не можеш дори да се зарадваш на успеха си.
На тези от вас, които се раздават така, ще кажа следното:
Има и друг начин.
Но преди да ви го споделя, нека ви запозная с Митко…
Подобно на мнозина, Митко вярва, че работата му е да жонглира с нещата от личния му живот, работата и бизнеса. Той се гордее, че е един от най-добрите жонгльори в това отношение.
Когато някой го помоли да вкара още една топка в рутината си, никога не казва „не“. Ако няма време да свърши нещо през работния ден, Митко винаги е готов да го направи вкъщи, докато си боцка от вечерята.
Шефовете на Митко смятат, че той е един от най-добрите служители в компанията. Хвалят жонгльорските му умения и желанието му да поема нови проекти. Дори намекват, че останалите трябва да последват примера му. Това, което не осъзнават е, че Митко излага на риск себе си, екипа си и дори цялата фирма.
Защото Митко е на ръба на емоционално прегаряне (бърнаут).
Но какво може да направи?
Отключете материала, за да научите…
