Защо е нужно да викаме сами злото, като достатъчно скоро ще трябва да го преживеем, защо е необходимо да го предварваме и да съсипваме настоящия момент със страхове за бъдещето? Без съмнение глупаво е сега да страдаш само защото си щял някога да страдаш.
Ако искаш да се освободиш от всякаква тревога, представи си, че това, което се боиш да не се случи, ще се случи непременно; и каквото и да е това зло, ти го мери със своята мярка и го тегли със своя страх.
Веднага ще разбереш, че това, което те плаши, не е нито толкова голямо, нито толкова дълготрайно, нито толкова силно.
Накъдето и да се обърнеш в нашата или чуждата история, ще срещнеш примери на хора, които или са успели да сторят това, или силно са се стремили към него. Та нима може да ти се случи нещо по-тежко от това да те изпратят в изгнание или в затвора?
Нима има нещо по-страшно от това да те горят или да загинеш?
Изброй такива случаи и посочи хората, които са ги презрели — няма нужда да ги търсиш, а само да ги подбереш.
В затвора Сократ е беседвал и когато се намерили хора да му предложат да избяга, той не пожелал, а останал, за да заличи по този начин страха от двете най-тежки за хората неща — смъртта и затвора.
Муций е сложил ръката си в огъня. Мъчително е да те горят, а колко по-мъчително е, ако сам си го причиняваш!
Виждаш как един човек необразован и неподготвен от никакви философски наставления срещу смъртта и болката, въоръжен само с войнишката си твърдост, се самонаказва за неуспешния си опит. Той стоял там, наблюдавал как плътта му се стича върху вражеския жертвеник и дръпнал тлеещата си ръка с оголени кости от огъня едва когато врагът дръпнал самия него. В онзи лагер той е можел да извърши нещо по-успешно, но не и по-мъжествено.
Виждаш ли колко по-голяма е силата на храбростта да овладее злината, отколкото на жестокостта — да я причини: по-лесно Порсена е простил на Муций, че искал да го убие, отколкото Муций е простил на себе си, че не го е убил. Казваш: „Това са изтъркани школски примери.
Сега, щом стигнем до презрението към смъртта, ще ми разкажеш за Катон.“ А защо да не ти разкажа за онази последна нощ, когато той четял книгата на Платон с меч до главата?
В тази безизходица той си бил приготвил две средства:
Едното — за да поиска да умре, другото — за да може.
И след като уредил така нещата — доколкото може да се уреди нещо погубено, решил, че трябва да се погрижи никой да не може да убие Катон или да го спаси. И като извадил меча, който до този ден бил опазил неопетнен с убийство, рекъл:
Нищо не постигна ти, съдба, като се противопоставяше на всичките ми начинания! Не за моята свобода се борих досега, а за свободата на отечеството и бях толкова твърд, не за да бъда свободен аз, а за да живея сред свободни хора. Сега, понеже човешкият род е загубен, нека Катон се оттегли на сигурно място.
После си нанесъл смъртоносната рана.
Лекарите я превързали и макар че изтичали и кръвта, и силите му, духът му останал същият и вече ядосан не само на Цезар, а и на себе си, той бръкнал с голи ръце в раната и не изпуснал, а изтръгнал своя благороден дух, презрял всяка власт.
Подбирам тези примери, не за да упражнявам писателските си умения, а за да ти дам кураж пред лицето на това, което ти се струва най-ужасно.
По-лесно ще те окуража, ако ти покажа, че не само храбри мъже са презряли мига, в който отлита душата, но и че хора, малодушни в друго отношение, в това са се изравнявали по сила на духа с най-храбрите.
Огледай се в нашето време, дето се оплакваме, че било разпуснато и изнежено: ще се намерят хора от всички съсловия, с всякаква съдба, на всякаква възраст, които са прекъснали нещастията си със смърт.
Повярвай ми, смъртта дотолкова не е страшна, че благодарение на нея всичко престава да е страшно.
Затова със спокоен дух изслушай заплахите на врага си.
И макар че собствената ти съвест те прави уверен, все пак — тъй като един съдебен процес зависи от много външни неща — ти хем се надявай на пълна справедливост, хем се подготви и за пълна несправедливост.
Преди всичко обаче не забравяй едно: махни безпокойството и виж как точно стоят нещата. Тогава ще разбереш, че в тях не е страшно нищо, освен самият страх. Каквото наблюдаваш да става с децата, това се случва и на нас — също деца, но по-големички: те, когато видят маскиран някой човек, когото обичат, с когото са свикнали, с когото играят, се уплашват. Несамо от хората, но и от нещата трябва да се смъкне тяхната маска и да им се върне собственият облик.
Премисляй си нещата, които често си чувал и често си казвал. Но дали правилно си чувал и говорил, проверявай по резултата.
Какво, ти чак сега ли разбра, че те грози смърт, изгнание, страдание? За тях си роден. Нека мислим за всичко, което може да стане, като за нещо, което ще стане. Съветвам да не удавяш духа си в тези тревоги, защото ще отслабне и ще има по-малко сили, когато ще трябва да се въздигне.
Изведи го от частния случай към общочовешкия.
Кажи му, че тялото ти е тленно и слабо, че с болки го заплашват не само злодеяния или насилие на властник; самите удоволствия се превръщат в мъчения, угощенията предизвикват разстройство, пиянството— разслабване на жилите и треперене, сладострастието поразява краката, ръцете, всички части на тялото.
Щял съм да обеднея — ще бъда един от многото. Щял съм да ида в изгнание — ще си мисля, че съм роден там, където ме пратят. Щели да ме оковат — и какво? Сега да не би да съм на свобода? Природата ме е приковала към бремето на собственото ми тяло. Щял съм да умра — с други думи, вече няма да мога да се разболявам, вече няма да мога да бъда в окови, вече няма да мога да умирам.
Смъртта или ни унищожава, или ни освобождава.
Ако ни освободи, смъква ни бремето и ни остава по-доброто. Ако ни унищожи, не ни остава нищо — отнето ни е и доброто, и злото.
Всеки ден ни се отнема частица живот и тъкмо докато растем, животът ни се смалява. Загубили сме детството, сетне юношеството, по-после — младостта. Дори и до вчерашния ден всеки миг, който е изтекъл, е загубен; дори днешния ден, в който живеем, делим със смъртта.
Не последната капка изпразва водния часовник, а всички, изтекли преди нея; по същия начин последният ни час не е единственият, който прави смъртта, но той е единственият, който я осъществява: тогава ние пристигаме при нея, но сме пътували дълго.
Не една е смъртта, но която ни грабва, тя смърт е.
Епикур порицава хората, които копнеят за смъртта, не по-малко от онези, които се страхуват от нея. Той казва:
Какво по-смешно от това да се стремиш към смъртта, след като страхът от нея не дава покой на живота ти?
Силният и мъдър мъж трябва не да избяга, а да си отиде от живота.
А преди всичко трябва да се избягва едно чувство, което владее мнозина — влечението към смъртта.
Защото, както съществува влечение към други неща, така има и едно неосъзнато тежнение на духа към смъртта, което е обхващало и мъже благородни с най-остър ум, и малодушни, и отпуснати.
Едните презират живота, другите се отегчават от него.
Някои са преситени да вършат и гледат все едно и също и ги обзема не омраза, а отегчение от живота — ние казваме:
Докога все едно и също? Все да се будя и да заспивам, да огладнявам и да ям, да мръзна и да се потя, така ли?
Нищо няма край, всичко е навързано в кръг, нещата бягат и се гонят едно друго. Нощта е по петите на деня, зимата следва есента, а пролетта слага край на зимата. Така всичко отминава, за да се върне. Нищо ново не правя, нищо ново не виждам.
Много са мъжете, за които да се живее е не тежко, а излишно..
из писмата на Сенека до Луцилий
