Два НЕ много традиционни метода за успешно лидерство и мениджмънт
[sws_divider_line]Защо, за да си успешен мениджър трябва да крещиш като луд?
И така, ние сме в хотел „Риц ” в Париж… и не сме съгласни с цифрите Изведнъж Джагър избухна: „Шибани, гадни и дебели копелдаци от звукозаписа! – ревна той и скочи на крака. -Какво знаете вие? ” „Майната ти!” — скочих и аз. Бях сигурен, че ще го смачкам, но неми се искаше да влизам в юмручна схватка. И той си седна на задника… Мене никой не може да ме надвика.
Уолтър Йетников, бивш лидер на CBS Records
Крещя на хората и не се срамувам от това. Ние трябва да управляваме тази компания и да не обръщаме внимание на бебетата, които се оплакват, че днес мама им се е развикала. Това е положението. Който го е страх от вълци, да не ходи в гората.
Линда Уочнър
Има няколко известни успели мениджъри, които са се справили и без викане. Но те са съвсем малко… и в края на краищата не са се справим толкова добре, колкото онези, които са викали.
Затова, ако наистина желаете да успеете толкова, колкото предполагам, че ви се иска, по-добре започнете да крещите на хората.
Дик Снайдер от Simon & Schuster е световноизвестен викач. Неговите богохулни тиради се превръщат в легенда за издателската индустрия – написа Wall Street Journal. – Куп бивши негови служители разказват за заседания, по време на които Дик заплашвал да им откъсне ръцете или други (обикновено по-интимни) части, или пък да им пререже гърлата заради някакъв провал.
Разбира се, лесно е да се критикува един стар човек, които обича да крещи на другите. Но знаете ли … понякога хората не правят нещата както трябва. Ами тогава? Тогава трябва да чуят какво мислите за това…
Започнете полека, със секретарката си или онези низши форми на живот, които не могат да ви отвърнат. Като начало не е необходимо да крещите много.
Правете го само тогава, когато наистина ви се иска. Малко по малко ще започнете да усещате нуждата спонтанно да се развикате за нещо, с което можете да се справите и без крещене.
Някаква пратка се бави, а точно тя ви трябва. Преди година може би щяхте мълчаливо да ударите нещо, да се разходите малко, да преброите до сто, но сега…
Сега правите това, което би направил истинският успешен задник.
[sws_divider_line]За целта е достатъчно само да уловите мига, в който разбирате, че днес пратката няма да пристигне. После сграбчвате това усещане и си го изкарвате на първите, които ви се изпречат.
Направете всичко възможно още от първия си опит да прозвучите достатъчно високо. Разглеждайте силата на звука като бариера, която трябва да пречупите.
Разбиете ли тази стена, вече ще ви бъде лесно да крещите като шампиони при най-малката възможност, която се разкрие пред вас.
След подобно начало вече няма да ви е трудно да крещите на хората по време на събрания, да викате по телефона (най-вече по мобилния, въпреки коварните му качества да прекъсва в подходящия момент), в асансьорите…
Няма да се чувствате добре, когато го правите. Винаги ще имате желание да се извините след това, или поне в началото, когато атрофиралата ви човешка кожа все още ще се бели. Но след известно време ще свикнете.
Истината е следната – доброто викане е едно от най-прекрасните неща в живота на един началник, което води до реално разтоварване. Страхотно е, да знаете! Затова бъдете лъвица. Или лъв. Издавайте своя рев, когато се налага. Това е нещо хубаво.
Успешният мениджър и пестенето като религия!
[sws_divider_line]Не си падам по благотворителността. Според мен операциите ще бъдат далеч по-сигурни, ако хората знаят, че те ще им донесат печалба.
Сай Нюхаус
Докато живее охолно, истински успешния мениджър трябва изцяло да се фокусира върху стотинките, които след един-два тримесечни доклада изведнъж се превръщат в милиарди долари.
Човекът, който прекарва 250 дни в годината в самолета на компанията и това струва колкото строителството на нова офис ограда, пръв ще ви попита дали изписвате листовете и от двете страни и дали пестите хартията за принтера.
Преди няколко години, докато още работеше по разбиването на CBS, дребничкият Лорънс Тиш бил помолен да позира за няколко снимки в едър план.
Това е често явление в света на бизнеса. Големия шеф влиза, сяда за около половин час, а фотографът изщраква няколко филмчета.
Колкото повече, толкова по-добре. Средно се правят около триста снимки на глава, от тях ще влязат в употреба най-много две.
През въпросния ден Тиш бил в разгара на някакви преговори и затова изгонил фотографа почти веднага след първите три-четири снимки. Щрак, щрак, щрак – и изведнъж всичко свършило.
Дори светкавицата не успяла да се загрее. „Достатъчно”, отсякъл дребният властелин и напуснал стаята. Няколко минути по-късно фотографът се озовал в асансьора в компанията на господин Тиш, който напускал сградата.
– Хей, какво стана с останалата част от филмчето? – попитал го Тиш.
– Моля? – изпаднал в недоумение фотографът. – Казахте ли нещо, сър?
– Колко пози има на този филм?
-Тридесет и шест – отговорил онзи и ченето му увиснало.
-А ние използвахме само пет-шест, нали? – осведомил се Тиш, после заповядал: – Не вадете филмчето, преди да сме изразходвали и останалите!
След тези думи вратата на асансьора се отворила и президентът на корпорация с оборот от 8 милиарда долара годишно изчезнал към поредното си странно занимание.
И това поведение съвсем не е необичайно.Вижте следващата покъртителна история:
Atlanta Constitution твърди, че докато преглеждал ежедневната си поща, известният предприемач и милиардер Тед Търнър забелязал, че всяко двадесето писмо имало марка без печат от пощата. „Хей, знаех си аз, че все ще изскочи възможност да спестим малко пари – спомня си по-късно той.
“- Лично занесох писмата в експедицията и ги накарах да изрежат марките с цел повторната им употреба. Пресметнах, че от всяка марка изкарвам по десет цента…” На колко според вас възлиза чистата годишна печалба от многобройните предприятия на Търнър? Отговор: При всички случаи цифрата е такава, че подобно поведение си е направо обезпокоително.
Всеки успял, американски, корпоративен задник би постъпил така! Друг е въпроса че тук в България не сме изобщо близко даже за представата Америка, камо ли да се държим така. И все пак тези примери някак си ме вдъхновяват!
Хората устремили се да изграждат печеливши компании и бизнес, които проявяват небрежност и не пестят всичко, което могат, на по-късен етап си плащат с лихвите. „Нима трябва цял ден да се зверя в сметките?-пита в интервю за Wall Street Journal дизайнерката Дона Карън през 1996, когато бизнесът процъфтява – Ние, творческите натури, обичаме да харчим.
Година по-късно, Journal написа: „Преди година, когато госпожица Карън реши да пусне акции от компанията си на борсата, анализаторите и инвеститорите бяха поканени на два бляскави купона, на които се лееше вино и вървяха дефилета с Дона.
Малцина бяха тези, които си направиха труда да се запитат: Възможно ли е един блестящ дизайнер с прекрасни творчески хрумвания да се справя с обикновени задачи като бюджет, персонал, ефективност на производството – да не говорим за сметките. Отговорът се оказа НЕ.”
Веднъж ексцентричният и изобретателен Мартин Франкел-един престъпник с безспорно чувство за хумор, наредил да разрежат лимузината му на две и да я удължат с десет сантиметра, тъй като не обичал колената му да опират в предната седалка/егати изрода/. На това му се вика лайф.
Но Мартин се грижи и за пълноводния поток от стотици милиони долари за покриването на такива необичайни разходи, който тече по нелегални канали.
А когато ги засърбят ръцете за големите харчове, истинските успели задници пак държат под око онези дреболии, които ги карат да изглеждат глупаво в очите на останалите хора. Това е по-силно от тях и те действат като сомнамбули, без никаква логика и постоянство.
А вие в същото време си оставате последователни и напълно подчинени на логиката. Е, няма ли най-сетне да престанете?
по материали от блога на Стенли Бинг