Когато капиталистите, също като комунистите ни внушават една и съща мания за патологична заетост

Брутният вътрешен продукт на една страна измерва всичко, с изключение на онова, заради което си заслужава да живееш.

‒ Робърт Кенеди

Докато естествената природа на хората предполага да показват силните си страни, социалните служби очакват кандидатите за работа да демонстрират недостатъците си и да доказват отново и отново, че болестта е достатъчно тежка, че депресията е достатъчно безнадеждна и че шансовете да бъдеш нает на каквато и да е работа са прекалено малки.

В противен случай помощите и привилегиите ти биват орязани.

Формуляри, интервюта, обжалвания, оценки и после още формуляри – всяко кандидатстване за помощ има своя унизителен поглъщащ средства протокол. „Той погазва личното пространство и себеуважението на всеки, който е извън системата на помощите – споделя един от работещите в британските социални служби. – Създава пагубна мъгла от подозрителност“.

Това не е война с бедността, а война с бедните. 

Не съществува по-сигурен начин да превърнеш онези, които са на дъното на обществото, включително и гении като Джордж Оруед, в легион от лениви, потиснати или дори агресивни безделници и паразити.

Те дори биват подготвяни за това.

Да, има нещо общо между нас, капиталистите, и комунистите и това е патологичната ни мания за заетост. Също както едно време в магазините през комунизма „назначават трима души да продават едно парче месо“, така и нашето общество принуждава кандидатите за помощи да извършват безсмислени задачи, дори и ако това ще разори държавата…

по идея на Рутгер Брегман, “Утопия”

Възстанови паролата:

Логни се в
Мастърхак