Не само добрите са за пример…
[sws_divider_line]
Често се твърди, че великите, праведни хора дават добър пример и животът им е модел за подражание. Но не дават ли пример за подражание и лошите такива?
Да подражаваш на някого невинаги означава да правиш точно каквото прави и той, а може би точно обратното… Такъв е и случаят с ченгето Дейв, за който ще ви разкажа в следващите редове.
Когато става дума за предупредителен модел на поведение, участъкът Рампарт ни дава пример в пълнометражен формат за това какво не бива да правим, представяйки ни сюжета на устремения право надолу към пропастта на живота си полицай-ветеран на име Дейв Браун /Уди Харелсън/.
Този филм най-общо разказва за полицай, който се бори да запази живота и семейството си вследствие на проявена от него полицейска бруталност.
В тази история, която не блести със специални ефекти, но гъмжи от сцени и ситуации, в които не бива да попадаме, Уди Харелсън се въплътява в патрулиращо по улиците на Лос Анджелис през 1999 г. ченге-ренегат.
Филмът използва за фон напълно реални събития от скандал за брутално, систематично полицейско насилие в полицейския участък Рампарт, сериозно назрял през онези дни.
И след като ченгето Дейв Браун най-накрая е хванат на видеолента, смазвайки от бой заподозрян, който по мое мнение си заслужи част от боя, той започва да се чувства като изкупителна жертва, която да се превърне в така необходимото жертвоприношение за утихване на бурята между полицейския участък и яростта на обществото.
Дейв наистина изпада в много лоша ситуация…
Той е неспособен да промени отношението към себе си, нито да промени пътя, по който е тръгнал, което в крайна сметка обрича и живота му.
Тази история намира място в lifehack.bg не толкова заради комерсиалния ефект на филма /той е доста под съмнение/ или заради самия филм, а заради реалността, която се представя в него и уроците, които можем да извлечем от там.
Поводът за този пост е и за истината, че освен добри, честни хора, които всички се скъсваме да даваме за пример има и такива гадни, брутални, подкупни копелета, от които може да се научи нещо, та дори и много повече.
И само защото героят на Уди Харелсън не е в състояние да се поучи от грешките си и да се промени, не означава, че ние с вас не можем да го сторим.
Точно затова горещо ви препоръчвам да хвърлите един поглед върху 5-те урока, които може да си извадите от тази полицейска драма и от Дейв Браун – най-бруталното ченге, представяно на филмовия екран:
No. 5 Поемай отговорност!
[sws_divider_line]
Арогантен, агресивен и на пръв поглед без много много съвест, Уди Харелсън в ролята на Дейв Браун е полицейски офицер от старата школа на участъка Рампарт, чийто свят бавно, но сигурно се разпада, след като е заснет видео клип, показвайки на живо неговия начин на справяне с престъпниците, който се оказва, не е особено мек и фин все пак.
Но когато е порицан за деянието си от неговия ядосан капитан и неособено впечатлената Сигърни Уивър-Браун не прави нищо друго освен просто да се смее. Той изобщо не се чувства отговорен за това.
За себе си, дори и в този момент той продължава да смята, че е все така недосегаем.
Вместо да покаже и най-малкото чувство за вина, Дейв се оправдава с думите, че други 9 от 10 полицаи просто биха застреляли човека, който се блъсна в патрулната му кола по този начин.
Вместо да поеме отговорност за действията си или да покаже някакво чувство, подобно на разкаяние, предпочита да си въобразява, че той нарочно е поставен от грешната страна на някаква лична вендета.
И както виждаме всеки ден, отново и отново по новините и във филмите, отричането на отговорност е възможно най-лошата реакция на всеки скандал – личен или професионален.
No. 4 Понякога трябва да оставиш любимите ти хората просто да си отидат
[sws_divider_line]
Контролът: да го упражняваш и да го губиш!
Тези две състояния, неизменна част от живия живот, са другата централна тема в Рампарт.
И тъй като нещата започват да се изплъзват на ченгето Браун, той се опитва, колкото и да му е трудно, да се задържи над тях.
Семейният му живот: колкото и странен да изглежда в началото, той започва да става все по-труден.
Дейв живее с двете сестри /Синтия Никсън и Ан Хечи/, които са неговите две бивши съпруги и двете майки на двете му дъщери. Но в тази ситуация 2+2 не е равно на 4…
Като оставим настрана и факта, че въпреки всичко от време на време получава и секс от двете бивши, привидно забравил за последиците от своите действия по отношение на децата си, това брутално ченге се скита навън-навътре в живота си, а в този процес той неизменно влачи и семейството си със себе си.
И независимо дали става въпрос за неговия дом или за работното му място, Браун е човек, който на пръв поглед не знае кога да се отдръпне.
Или кога е по-добре да остави хората на мира, да се оттегли, а не да се опитва насилствено да налага волята си върху тях.
Много от вас може би ще си помислят, че Дейв е жесток човек.
Аз обаче мисля, че той е слаб човек, който има нужда просто от любов. Защото различните хора я търсят по различен начин.
Малките деца я търсят и изразяват като се бият и удрят другите деца, а големите… в случая големите правят точно същото…!
Понякога да си жесток към другите означава да наказваш себе си в стремежа си да намериш някой, който да застане до теб. Може би звучи клиширано, но това си е самата истина.
И все пак за благото на тези, които обичаш понякога е по-добре да се отдръпнеш……..
No. 3 Една грешка може да се разрасне като снежна топка
[sws_divider_line]
За разлика от други класически криминални драми, като „Поверително от L.A.“ например, тук няма толкова напрегнати и неизвестни моменти и случаят Рампарт не е от тези мистерии, които се нуждаят от разгадаване.
И въпреки че Браун се опитва да представи няколко конспиративни теории срещу себе си, най-вече като защитна реакция, Рампарт е далеч по-интересен с това да ни представя как едно от мръсните ченгета бавно се самоунищожава.
А се самоунищожава точно защото неговите грешки бавно, но сигурно започват да го затрупват като лавина.
Когато сме притиснати до стената, ние хората доста често правим глупости… и нищо съществено, за да си помогнем!
Вместо да лъже по-малко дори когато е под страхотен натиск, дори когато е отритнат от семейството си, от всички, той продължава да прави нещата все по-трудни за себе си. Доста често срещана ситуация от реалността.
И точно защото натискът върху него натежава жестоко, Дейв като всеки човек под огромно напрежение, обзет от страх да не изгуби всичко, взема лоши решения, които водят до други още по-лоши такива.
И в крайна сметка всичко в живота му, от шефовете му до семейството му, се отдръпват от него, заради деянията му, отказа да се реабилитира в обществото и да приеме промяната.
No. 2 Значката не е безплатен пропуск!
[sws_divider_line]Докато името на филма на режисьора Мооверман отбелязва реален скандал от участъка Рампарт, основната тема и идея на сценария не е това подразделение на полицията в Лос Анджелис.
Вместо това, примерът на Рампарт разглежда корупцията сред полицията на микро ниво чрез представяне на мисловните нагласи на една специална порода ченгета: тези, които смятат себе си за войници, “хората, които вършат мръсната работа“.
Като един човек извън закона, типичен престъпник облечен в униформа, основният проблем на Браун, е че той смята себе си за човек, за когото правилата не важат и не се отнасят директно.
Тоест, човекът се мисли за безсмъртен и смята, че значката е сигурен паспорт за всичко! Но дали е така…както се пееше в една песен…!
Проблемът е, както казва и неговият ментор /Нед Бийти/: “Това не ти е полицейският участък на баща ти.”
И дори в едно време, в което тепърва предстои появата и бумът на телефоните с камера, съмнителните тактики на Дейв лесно биват хванати и заснети на лента от неговите “горещи почитатели“.
Кадри на полицейски произвол и побой, допринасящи за огромни трудности за него да излезе и този път чист от бизнеса както обикновено.
В тази филмова история има и индикация, че началниците на Браун /и при нас май са така/ са по раздразнени от това, че продължават да го хващат, когато ошамари някой, вместо от това, в което се въвлича постоянно.
До този момент Дейв винаги е разчитал на униформата, винаги се е крил зад закона и значката си. Но дойде време, в което тези правила вече не важат. Време, в което ще се наложи да отговаря за действията си.
За всеки един човек идва това време. Моментът да се изправи пред лицето на отговорността и да разбере, че безплатните билети току-що му свършиха…
No. 1 Адаптирай се или умри!
[sws_divider_line]
Дори с такъв голям скандал, стоварил се върху главата му, героят на Уди Харелсън-безскрупулното, мръсно ченге, не се съобразява изобщо с променящите се ветрове на събитията и хората около него.
Той просто остава сляп за тях. Или може би е прекалено арогантен, за да мисли, че те го засягат…?
Упорито повтаряйки същите грешки /женейки се и развеждайки се с две сестри, неугасващият му стремеж да пребива и дори убива престъпници по улицата/, Браун решително отказва да се поучи от миналото.
И докато ореолът на актьора е от ключово значение за всеки филм, героят на Уди Харелсън- Дейв Браун е личност, която отказва да има такъв. Поне не и положителен…
Вместо това, той е човек, неспособен да се адаптира дори когато всичко се променя около него: светът, полицията, дори филмът…
Режисьорът Моовърман постоянно размества тонове и жанрове през Рампарт.
Неизменно филмът се превръща в нещо като приятелче, малкото братче на всеизвестния “Тренировъчен ден”-ченгета новобранци, семейна драма, конспирация, за да се установи накрая в трагедия.
В Рампарт има само една константа: Браун. И неговата неспособност да се промени и да излезе от руините на живота си, точно както човек в неговата ситуация би трябвало да се опита да го направи!
Гледайте филма: няма зрелища, но има поука….!
