Косата ѝ е дълга и права, с червеникав оттенък. Косата винаги ми прави впечатление, а нейната е особено забележителна. Усмивката ѝ посърва след първоначалните ни думи за запознанство. Тя започва да ми разказва. Как нещата не ѝ се получават, как не я викат на събеседвания за работа, а когато я поканят – не ѝ се обаждат отново, въпреки интересния ѝ опит, и завидните ѝ знания и умения. Започвам да нищя казуса и след три-четири въпроса почти извиквам: „Еврика!” Ами че тя не е себе си. Друг е изготвил документите ѝ и се е опитал да я напъха в кутийка. Друг е сложил думи в устата ѝ, с които да се представя пред тези, които правят подбора. Само че червеникавата ѝ коса не иска да седи мирна, в кутийката, нито пък самата тя. Говорим си още и става ясно – хората отсреща очакват друг човек и не го получават. Не че не става по принцип, просто не пасва на профила, който търсят. Нищо лично. Тя също очаква друг тип хора, с други ценности и мислене. Но как да да се срещнат, като тя не е себе си, а те търсят някой, който просто да ‚пасва‘?
Тя не е герой на книга.
Тя е поредният човек, който се опитва да се напъха в чужди калъпи, вместо да намери това, което би допаднало на нея, такава, каквато е. Поредният човек, който не познава автентичността си, или пък е наясно кой е и какъв е, но… не вярва, че ще бъде приет, ще намери своето място, ще му позволят да остави своя принос…
А какво всъщност е личната автентичност?
Ще изброя ред “клишета”:
- да познаваш себе си,
- да изразяваш себе си,
- да развиваш силните си страни,
- да си ‚верен‘ на ценностите си,
- да си естествен и непресторен към себе си, а и в комуникацията си с другите
- да си надежден в думите и поведението си,
- да си готов да чуеш обратна връзка, да зачетеш и чуждата автентичност… и това, всеки ден, ръка за ръка с всяка нова роля, която заемаш, всяко ново качество, което развиваш, и всеки нов човек, когото срещаш.
Защото личната автентичност е път – първо към себе си, а след това към другите.
И го вървим цял живот. Май това е и пътят към щастието, към успеха по нашия си начин, към това, което ни идва отвътре, а не ни се налага отвън.
Нали затова живеехме всъщност?
Или не помним защо?
Предполагам вече си готов да коментираш написаното и да възразиш срещу тая проява на автентичността на човека – все пак живеем в материален свят, в свят, в който е добре да се държим ‚социално желателно‘, в свят, в който ако си прекалено себе си, ще си ‚неудобен‘, в свят, в който да бъдеш себе си e ок, но не наяве, а като мото, или лозунг в нечий сайт.
А спирачките, всъщност, си ги слагаме сами.
Ето топ 5 на пречките пред това да бъдем автентични – в личен или професионален план.
1. Не познаваме себе си, ценностите си, силните си страни
Преди известно време ми се обади една дама със заявката:
„Искам да разбера кои са моите слабости в професионален план и да ги подобря.“
Аз на свой ред я попитах дали е запозната със своите силни страни, че да е опряла до слабите. Оказа се, че не точно. Така де, нали са ни учили, че е важно да се преборим със слабостите си… А не са ни казвали, че е по-смислено да развием и надградим това, което ни е сила, това, което ни е вродено, това, което можем най-добре и ни носи най-голямо удовлетворение. В случай, че ни е важно да сме щастливи, разбира се.
2. Робуваме на чужди убеждения
Преди няколко години се занимавах активно с подбор.
Някои кандидати идваха много подготвени, а други изобщо не се появяваха, и дори не си правеха труда да се обадят, че няма да дойдат. Едно момче беше написало невероятно мотивационно писмо, но като профил не подхождаше много много на обявената позиция. Въпреки това, държах да го видя – такъв мотивиран човек не беше за изпускане!
Но един колега от мениджмънта беше против. Попитах го каква е причината, а той ми отговори: „Ами – не отговаря на изискванията и не го каним. Нали така се прави?“
Прави се така, както лично ти прецениш, че е адекватно на момента, въпреки, че много други преди теб може да са казали, че така не се прави.
Особено ако резултатът ще е добър за всички замесени.
3. Отричаме чуждата автентичност, а искаме да приемат нашата
Сигурно ти се е случвало да осъдиш външния вид, убежденията или предпочитанията на някой човек. Всъщност, може би ти се случва да го правиш всеки ден, дори и с близките ти хора. Аз, например, не мога да свикна с мисълта, че мъжът ми не обича да бърза сутрин, и често с детето го чакаме на вратата, а аз нервнича…
Съседката пък ходи с едни странни ботуши и й се чудя на акъла как може да й хрумне да обуе такива. Да не говорим за разни семейни приятели, които са се отдали на децата си, а иначе се оплакват, че нямат време за себе си…
Осъждане, неприемане, критикуване… Това го мога добре.
Виж аз съм друго нещо – мен трябва да ме приемат такава, каквато съм.
Познато, нали?
4. Не познаваме емоциите си
Какво отговаряте, когато ви попитат: „Как си?“ С дежурното: „Добре съм.“ Нали?
Разбираемо е, най-вероятно не всеки човек отсреща държи да чуе в супер подробности какво се е случило вчера и каква е палитрата от емоции, която бушува в нас.
Стига да знаем кои са те, а това не е никак лесно…
Знаете ли, че в българския език съществуват хиляди прилагателни, описващи емоция, а ние познаваме едва няколко десетки от тях?
Няма как да сме автентични, ако не познаваме собствените си емоции – омерзени, отвратени или покрусени сме, или пък екзалтирани, превъзбудени или развълнувани, а може би апатични, безразлични или… отегчени?
5. Страх ни е от отхвърляне – не смеем да изкажем негативно мнение
За известно време работих с няколко тийм лийда, които управляваха малки екипи от програмисти. Единият от тях, младо момче, имаше подчинен, който не беше ангажиран в работата и не постигаше добри резултати. Тийм лийдът, обаче, се боеше да му даде негативна обратна връзка – да не се получи конфликт, да не го настрои негативно към себе си, да не си тръгнел, че имал нужда от него. Попитах го:
„А какво ще стане след време, ако ти продължиш да не му даваш обратна връзка? Няма ли да се наложи да си тръгне, защото ще е все по неангажиран, с все по-ниски резултати?“
Това важи и в личен план – ‚скатаваме‘ своята критика, потискаме негативната емоция, за да не ни отхвърлят, за да няма конфликти… но до кога?
Ако се разпознаваш в точките по-горе, предлагам ти 7 стъпки, по които да станеш малко по-автентичен, и то не само по отношение на себе си, но и в общуването си с другите хора:
- Опознай ценностите си, качествата си и силните си страни
Аз съм консултант по кариерно развитие и личен брандинг.
При мен идват хора, които искат да променят нещо в кариерен план и да открият или създадат работата, която ще им носи хем смисъл, хем радост, хем удовлетворение.
Идват и започват да говорят за изискванията си: какво да има и да няма в бъдещата им работа. Само че пътят е отвътре навън – от познаването на това, което ни е ценно и важно – във връзка с работата и като цяло. Може да е свобода, или пък развитие, статус, учене или друга ценност, заради която правим това, което правим.
Пътят е и чрез познаване на личните ни качества, вродени умения и силни страни, така че да знаем много добре кое е това, в което хем сме добри, хем ни се отдава с лекота.
И да свържем бъдещата си работа точно с него.
Да видим, кое пасва на нас, такива, каквито сме, а не обратното.
- Виж дали нещата, които правиш, са „Защото така се прави.“
Пътят към автентичността е свързан и със задаването на въпроси, единият от които:
„А аз как бих направил това?“
Без значение дали приготвяш лозови сърми, провеждаш интервю за работа или пишеш статия, питай се винаги не: „Как се прави това?“ или „Как е прието?“, а как би го направил ти, какво мислиш, че е удачно за конкретния случай, ако смяташ, че искаш да постигаш резултати, които да са лично твои, в твой стил, по твоя си начин.
Разбира се, като носиш стойност и на другите, а не за сметка на тях.
- Отвори се към хората, научи се да приемаш различията
Лесно за казване, трудно за постигане. Но не и невъзможно.
„Бъди промяната, която искаш да видиш във света.“ е казал Ганди.
Тя може да започне с неосъждане на ботушите на съседката, приемане на различното мнение на колегата (което не значи, че ти си длъжен да се съгласиш с него), разбиране на това, че някои хора не обичат да ходят на море, но обожават планината, която за теб е дива и негостоприемна. Току виж и те те разбрали, когато им споделиш, че предпочиташ тихо парти вкъщи, вместо избухване в клуб, за рождения ти ден.
- Говори конкретно, а не с общи думи
Започни да описваш емоциите си с конкретни думи, а не с общи прилагателни от рода на ‚добре‘ и ‚лошо‘. Давай конкретно мнение, когато те питат, а не обобщавай с „Това е супер.“ Или „Това не става.“ Критикувай градивно. Предлагай начини за подобряване на това, което не ти допада, вместо да го заклеймяваш. Говори за това, което ти е важно, например: „В бъдещата си работа търся развитие, което означава да има възможности за обучения, обмен с колеги, предизвикателни задачи, а не толкова издигане като титли по вертикала.“
- Казвай какво наистина мислиш, по уважаващ другите начин
Не спестявай на другите негативното си мнение. Но когато го изказваш, зачитай личността на човека и показвай, че критикуваш негова конкретна постъпка или поведение, а не него като личност. Така хем ще си автентичен, хем ще си зачитащ човека отсреща. Нали правиш разлика между: „Твоя доклад нищо не струва.“ и „Докладът не съдържа еди кои си и еди кои си точки, което го прави непълен. До кога можеш да го допълниш?“
- Показвай и слабите си страни
Разбира се, умерено, по подходящия начин, спрямо аудиторията.
Но нека стане ясно, че и ти имаш лоши моменти, и теб те боли глава, и ти не винаги искаш да правиш, каквото всички останали. Или че понякога просто не знаеш и имаш нужда от помощ. Защото просто няма начин да знаеш всичко…
- И още нещо…
Усещам как в гърдите ти се надига възклицание от рода на: „Ако правя така, има опасност да ‚разпъдя‘ доста хора около мен! Че и възможности…“.
Нека завърша с една история:
Като бях на 20 започнах да работя почасово като учител по английски. Ментор ми беше една дама, вряла и кипяла в учителската професия, която влизаше в часовете ми, и с която обсъждах предизвикателствата, с които се сблъсквах всеки ден.
Един ден й споделих, че имам една ученичка, доста по-възрастна от мен, която сякаш нарочно вадеше най-рядко срещаните думи от речника, и ме питаше какво означават. Думи като pipistrelle (вид малък прилеп). Дамата ме посъветва да й отговоря, че не съм ходещ речник, и че няма как да знам какво означава всяка дума в английския, макар и да уча за филолог. Ако иска може двете да погледнем какво означава думата в речника. Притесних се дали ученичката ще хареса отговора ми, а менторката ми се усмихна и ми отвърна:
Дали ще й хареса или не е лично неин избор. Ти си била достатъчно внимателна към нея и си предложила решение на нейната нужда. Бъди себе си, като зачиташ другите. Запомни, че каквато и да си, дали себе си, или не, няма как да се харесаш на всеки. Просто не си хапка за всяка уста! Така че – избери себе си.
