Омразата е свещена. Омразата е възмущение на силните и могъщи сърца, тя е войнстващо презрение към тези, в които пошлостта и глупостта предизвикват негодувание. Да мразиш – това значи да обичаш, значи да усещаш в себе си пламенна и смела душа, значи дълбоко да чувстваш отвращение към това, което е срамно и глупаво. – Емил Зола, “Les Quatre Evangiles – Travail”.
В тази красива мисъл се крие цялото знание, което ще ни е необходимо, за да осмислим този разказ, част от цикъла „Какво по дяволите се случва с живота ми“.
„Човешката глупост“ ме напътстваше в стремежа ми да спечеля една млада софийска девойка. От изминалото време мога да заключа, че това си беше именно дъното на човешката глупост. Първо ще ви разкажа за една поучителна история, която ми сподели възрастен българин, а след това накратко ще щрихирам и конкретните събития.
Одухотворението на животните в народните приказки не е случайно – започна разказа си той. Това беше малко след като му споделих, че въпреки най-смелите ми опити не мога да склоня това момиче да се влюби в мен.
И ето какво ми разказа той:
– Насила хубост не става. Хубостта е спонтанна, а принудата – не.
В този момент той ме спечели като слушател за цял живот, защото буквално ми хвана главата и ми отвори очите. След това продължи с тежките истини:
– В гората живеят животни и като всички други животинки и те носят душа.
Но понеже в гората нямат битови проблеми, от социо-икономическа обстановка, политически и културни кризи и всякакви други политологични небивалици [тук лекичко ми намигна], всичко се случва на основата на чувствата. И всяко животно следва само едно чувство – това, което е най-близо до инстинкта му. Ти, момче, си македонски див кон – те тичат най-бързо, защото са ги гонили най-много.
– Дай по същество, че нямам нерви – прекъснах го аз.
– Момко – отвърна ми авторитетно той – не можеш да избягаш от времето, което ще ти е необходимо, за да разбереш някои истини.
Слушай сега, пък после питай.
– Прхф.
– Видя ли, жребче. Конете не знаят накъде да тичат, докато не им покажат посоката. Ако ме прекъсваш още ще пропуснеш най-важното, но него – накрая.
– Така да бъде, но нека разказът ти бъде кратък.
– … – погледът издаваше мислите му – “Ти сериозно ли?!”. А след това продължи с поучителната история:
– Дивите коне са диви до последния си миг, правят каквото си искат, но не знаят какво искат всъщност. Затова в гората на живота всяко животно общува с другите инстинктивно. Буйният лъв се съветва с мъдрите орли как да постъпи, а след това с мечката, вълка и жабока се залавят за работа. В зависимост от задачата могат да излязат от гората и да се посъветват и с други природни зверове – добродушният великан Кита, дивата и грациозна Пантера или психично нестабилният Бухал.
Ти, жребче, си в състояние на опиянение от Лисицата – най-лукавата от всички животни, най-хитра и безмилостна. В ума й се преплитат лукави планове, но най-желаното от всяко женско животно е да си има жребче за приятел. А мечтата за всяко жребче е само да му показват посоката – така бързо бяга, че всички му правят път.
– Да кажем, че разбрах всичко.
– Не е последователно, но не се притеснявай излишно. Слушай сега, тук започва интересното.
– Жребчето следва лисицата, защото тя знае, че преследването е страстта на всеки един див кон. И го опиянява по много деликатен начин, за да постигне целта си – тя знае, че само така може да го има. Жребчето е чисто животно, уважават го заради буйния му, но чист като помисъл нрав. А Лисицата няма душа, колкото и странно да звучи. Тя е отхвърлена от всички, защото останалите животни се страхуват от нейната лукавост – свързват я със змията и други Божии влечуги, които пакостят в гората, тундрата, водата.
– И това как ми помага?
– Ж-р-е-б-ч-е-т-о (подчерта ясно дядото) е глупаво, защото иска някое друго животно да го оседлае и да посочи пътя му. Когато се превърне в Жребец, който сам ще определя пътя си, всички други животни започват да се обясняват, че всъщност не са искали да го ползват като магаре. Жребецът е смело и силно животно, но първо му трябва време да израсне като такова. Докато това се случи другите животни ще му се подиграват, ще казват, че е куц кон, с несресана грива. Ще се опитват да го ядосват – само така биха могли да извадят от него добродушието, което събрано с наивност е довело до смирение. Но смиреният жребец е половин жребец – трябва да е буен, когато трябва и..
– И??????
– Ами хайде разгадай сега тази история и ако се върнеш пак, ще ти разкажа нещо друго – завърши спокойно старецът.
– Кое е моето животно и да бягам да го търся, че тази лисица ме е заблуждавала през цялото това време – отвърнах аз.
– Жребче ли си или Жребец?
– Да, забравих. Разсеян съм.
– А добро утро! – усмихна се ведро възрастният Икар.
Така свърши беседата ми с един мъдър човек преди няколко седмици.
Колкото и да му обяснявах, че ми е ясно какво иска да каже, разбрах за какво иде реч няколко месеца след първата ми среща с Лисицата.
Реалното й име не е от значение, но ще цитирам великият поет-съвременник Вл. Керанов – „името й прекрасно ще остане за вас в дълбока тайна, но накратко ще я наричам просто“ … Християна. Оп, грешка на езика. Исках да кажа Лисицата.
Като всеки друг Жребец и аз открих, че можеш да впечатлиш една Лисица само с две неща – или с ума си, или с глупостта си. При мен приятно се преплитаха и двете.
В началото на премеждията ми с Лисицата успявах да я заинтригувам – или поне така си мислех. Всъщност винаги е била 3 хода пред мен, защото приказката, която ми разказа дядото, може би вече я е знаела. И много внимателно бе подготвила всичко за скопяването – осигурила бе тежки подкови, за да не тича кончето, а тя размахваше рунтавата си опашка пред очите му. Да ми даде знак, за да я последвам. Това и направих.
Галопирането спря малко след като прозрях номерата й, защото все пак е лисица, но не е първата Лисица. Това се е случвало и на други диви коне.
И понеже досега не ви говорех за реални животни, а за одухотворени животни (огледални на човека) вече ще ви разкажа за жената-лисица.
В моя случай тя прибегна до всички тънки номера на хитруването, за да върне жребчето в своята конюшня, но не пробва с най-лесното решение – да даде на жребчето това, което иска. Да му угоди, да му признае, че е лисица. Това няма как да стане, защото жената – лисица е като животното лисица – като са те били цял живот, защото си лисица чувството за съвест се заличава. Липсваше й моралният компас на хората, т.нар. дух/душа/божествено издихание или както искате го наречете.
Проблемът на лисицата, не се крие в това, че е лисица.
Тя също има душа, но поради своенравието си всички животни започват да я отбягват. А когато в Гората наречена София живеят 1,500,000 животни, от които я има 3-4 сокола, я няма, лисицата постига своето. Когато глупаците са много и спасението е трудно.
Освен ако не се преместиш в друга гора.
Всеки рано или късно си получава заслуженото, затова се надявам лисицата да осъзнае, че да вървиш по кривите пътеки е чудесно, по-преки са, но повечето животни ги наторяват. Конят е животно, което успява да прескочи това, затова няма проблем да върви по главната пътека. Лисицата има къси крачета и заради заслугите си само кривите пътеки я устройват, поне докато не се извиси над глупостите си. Тогава ще може да ходи и тя с другите животни, които съвсем не са лоши – просто софийският въздух, миризмата на тор и най-вече многото мършоядни животни създават един душевен задух, който замъглява съзнанието.
Горнотракийската низина е по-добрият вариант, защото тук животните чистят след себе си, тичат заедно и място има за всеки.
Забравих да завърша с най-сладкото:
Дядото ми сподели и друго.
Когато жребчето стане Жребец и знае накъде да тича все го дърпа към високите места – въздухът е още по-чист, животинките не знаят що е поквара и ако Жребецът е решил да избира животинка най-доброто място е там. Обикновено жените там са и по-умни. Така де, животните. А няма по-голяма мечта за един див кон от това да вдъхне смелост и на другите животни – щом може да възпита това чувство сам у себе си, Жребецът може и с всички останали да постъпи така. Сега остава да видим откъде ще изскочи бялата вълчица, която да му подхожда. Може да е още зайче, може и да не е. Зависи от това какво ще види Жребеца. И така с всеки истински мъж.
P.S. – Бягството към свобода наистина никога не е падение.
Стефан Пелтеков, дипломиращ се политолог с амбицията да пише разни текстове, които са интересни и развлекателни. Що се отнася до различните стилове – академичният стил и повечето нестихотворни форми са ми познати, а есетата/разказите – любимото поприще.
