Ако Адолф Хитлер не беше расист, жаден за власт, тираничен суперзлодей, днес той можеше да прави топ курсове за продуктивност, когато темата за 4-часовата работна седмица е в разгара си.
По време на управлението му Германия нахлува и завладява около 20 държави в Европа и Африка, като много от победите му се случват застрашително бързо – като удар от мълния!
За целта Хитлер използва стратегия, наречена от него “блицкриг”, което на немски означава “светкавична война”.
Силно повлиян от пруския генерал от XIX в. Карл фон Клаузевиц и неговия “принцип на концентрацията“, блицкригът фокусира огромна част от ресурсите на армията върху внимателно избрана цел на врага!
Така се нанася зашеметяващ удар (като мълния), който осигурява така нужната инерция в ръцете на атакуващата армия.
И тук се включва Брус Лий…
Блицкригът ми напомня за маневрата от бойните изкуства, която Брус Лий популяризира – така наречения “Едноинчов удар” (The One-Inch Punch). Брус Лий можеше да генерира достатъчно сила, за да принуди правостоящ човек да се приземи на задника си, удряйки го с юмрук, разположен само на 3 см от гърдите на противника.
Той успяваше да генерира такава сила от толкова малко разстояние, защото не използваше само ръцете си, а цялото си тяло, като генерираше инерция от краката, бедрата, торса, гърдите и гърба, а след това я съсредоточаваше в една единствена точка на удара: в юмрука си.
Ударът от един инч е като физическо въплъщение на философския принцип, измислен от Наполеон Хил, но станал известен благодарение на Брус Лий, наречен “Definite Chief Aim” (определи ясна цел).
Това е да решите коя за вас е конкретната, ясно определена цел на живота ви и да вложите по-голямата част от енергията, уменията, ресурсите и хъса си в нейното постигане.
Това е като историята за “единственото нещо“.
Забелязвам, че при хората с високи постижения – било то зли диктатори, майстори на бойните изкуства или предприемачи – е способността им да се движат с голяма упоритост към една целенасочена цел.
Тези концепции за блицкриг, едноинчовия удар и определянето на главна цел са в разрез с популярното днес, що се касае до продуктивността, където последователността надделява над силата.
Но това не е достатъчно…
Въпреки че има много ползи от последователността и способността да градим ден след ден, малцина се питат какво се губи по този начин.
Чудя се дали работата трябва да бъде стабилен и последователен (безкраен) джогинг или поредица от спринтове, разделени между почивка, възстановяване, размисъл и покой.
Вие какво мислите…?
