Защо, въпреки че сме надарени с разум – доста често се държим като риби?

Случва се самите ние да искаме да бъдем мамени от по-добрата „опаковка“?


Hиe, хората, непрекъснато се самозаблуждаваме, че сме същества, надарени с разум. В много случаи обаче се държим като риби.

На никой въдичар не би хрумнало да закачи за стръв парче торта само защото той самият обича торта. Вместо това използва червеи или мухи, някой път истински, но много по-често, за да не си усложнява живота – изкуствени.

Защото рибите са глупави и не забелязват измамата. Все едно дали искате да го признаете, или не, но по съвсем същия начин се хващаме на въдицата и ние, хората.

При други предпоставки, но със съвсем същия ефект.

Преди години в една много отдалечена долина на Тиролските Алпи пристигнали неколцина делово облечени господа. Пътували в американска лимузина.

Господата били търговци на електроуреди. Откъдето и да минели, те сключвали договори за покупки. За хладилници, радиоапарати, телевизори и всякакви модерни уреди.

Селяните подписвали договорите, радвайки се, че и те най-сетне ще имат всички онези неща, които навсякъде по света улесняват живота и труда на хората.

И те наистина получили своите електроуреди.

Само едно нещо куцало в цялата работа – в тази долина още не бил прокаран електрически ток и изобщо не можело да се предвиди кога ще стане това.

Неколцина от измамените отказали да заплатят доставените предмети. Те заявили, че са били заблудени. Но това не им помогнало.

Един съд отсъдил, че правомерно сключените договори трябва да бъдат изпълнени, щом са подписани както следва от клиентите.

Естествено, в тези договори нямало и дума за това, че те биха могли да имат смисъл само ако заедно с уредите клиентите разполагат и с необходимия за тях електрически ток.

Какво от това, че делово облечените господа всъщност били изпечени мошеници, които, макар и не директно, но все пак са дали сериозни надежди на селяните, че е въпрос на седмици тъй дълго жадуваният ток най-сетне да достигне и тази долина.

Понеже чакали от години, селяните искали да повярват. Никой не проявил недоверие. Особено след като го уверявали, че съседът му вече е купил няколко от предлаганите уреди. Което било самата истина.

Сериозните господа от града били посрещнати не като продавачи, а по-скоро като посланици на по-хубавия свят, на които селяните трябва да бъдат благодарни, че изобщо са си направили труда да дойдат в тяхната забравена от Бога долина, за да ги ощастливят с постиженията на модерното време.

Мислите ли, че селяните щяха да сключат договорите, ако при тях беше пристигнал човек на мотоциклет с молба:

„Приятели, както знаете, години ще минат, преди проклетото електричество да стигне най-сетне до вашата долина. Аз обаче имам тук хладилници, телевизори и всякакви кухненски уреди. Купете ми ги, защото съм пpeд фалит. Жена ми и децата ми ще трябва да гладуват, а аз да си търся друга работа.“

Естествено, щяха да му се изсмеят и седмици след това да разказват в кръчмата след църква за онзи смахнат тип, който искал да им пробута електроуреди, при положение че в долината изобщо няма електрически ток.

Но по какво всъщност се различавали деловите господа от човека с мотоциклета?


И те, и той са направили едно и също предложение. При едни и същи условия. Разликата е само в „опаковката“ на предложението.

Едните закачили на въдицата една хубава, пъстра, изкуствена муха. Другият опитал само с въдицата.

Вероятно вие ще се посмеете самодоволно на историята със селяните и ще си кажете, че на вас такова нещо никога не би могло да се случи.

Посмейте се, но не се заблуждавайте: то все пак ще ви се случи. Случва ви се непрекъснато, през целия ви живот. И знаете ли защо?

Защото сами искате това.

Един пример от живота на професор Киршнер


В гардероба ми от години виси един сив костюм на много фино червено райе. Той е ушит, така поне ми казаха, по дизайн на американския моделиер Джон Уейц, който уж бил един от водещите в тази област отвъд океана. Сакото на този костюм има само едно копче, джобовете са косо поставени. Хастарът е виолетов и в същия тон са връзката, тип Джон Уейц, и съответната кърпичка, които си купих.

Крачолите, според мен, са твърде тесни, но, така поне ми казаха, в Щатите това сега било модерно. Като цяло – един костюм с няколко ексцентрични детайла, при това дяволски скъп, и то само защото е модел на Джон Уейц.

Спомням си много добре какво казах тогава на продавача: „Страшно скъп е този костюм.“ Той се засмя безсрамно и отвърна: „О, да, тези хора добре продават имената си.“

Аз обаче заплатих в добавка и името на изискания магазин, извезано със златни букви върху къс коприна, пришит към хастара на сакото ми.

Знаех всичко това и все пак купих костюма.

Всъщност решението ми беше взето няколко дни по-рано, когато прочетох във вестника статия за този мистър Уейц, който тъкмо тогава бил в града, за да представи, както се изразяват, своите модели.

В статията беше намекнато между другото, че костюмите му естествено не са от най-евтините. Но нали не били за всекиго.

Във всеки случай моят модел Джон Уейц си виси почти необличан в гардероба.

Не ми трябваше много време, за да установя, че сакото с едно копче се изкривява ужасно, когато пъхна бележника си в единия вътрешен джоб, а лулата  в другия. А и крачолите са ми прекалено тесни.

Остава всъщност само да се запитам: „Защо купих този костюм?“

Ще си призная съвсем честно: Защото се оставих този Джон Уейц да ме изиграе!

По същия начин, по който деловите господа са изиграли тиролските селяни. В действителност, на мен изобщо не ми трябва костюм, още по-малко такъв, в който човек няма къде да сложи бележника и лулата си.

Съвсем сигурен съм, че не ще се затрудните да посочите поне пет примера от вашия живот, когато ви се е случило съвсем същото.

източник: Йозеф Киршнер

Сподели 😍

5
Остави коментар

avatar
1 Comment threads
4 Thread replies
0 Followers
 
Most reacted comment
Hottest comment thread
3 Comment authors
Роксанаlifehackerbg.comZhetchko Vitchev Recent comment authors
нови стари харесвани
Zhetchko Vitchev
Гост
Zhetchko Vitchev

Защото такъв е законът на джунглата. Някъде дълбоко вътре в нас е заложено. Самоунищожение и надвиване на по слабите с цел оцеляване. Това би било нормално, както в при животните.

Проблема е разумът ни и алчността, който той поражда. Това чувство че нещо винаги не ти стига и искаш още…

Лично аз гледам философски над нещата, но темата e дълга и безконечна. Смятам, че и за това светът ни е на това дередже в момента. Ние си оставаме животни, но с разум.

Роксана
Гост
Роксана

Законът на джунглата, по мое мнение, е един доста остарял закон. Доколкото успявам да „разбера“, засега, човешката психика – то ми се струва да виждам два възможни пътя за следване – този с надвиването на по-слабите, което ми изглежда да е по-угодното решение за борба със страховете и налагане в обществото + позиции, власт, пари => сех, но деформиращ съзнанието и дружките му, следуя – индивида; и втори – на себеопознаване, опознаване на другите,на света, на своите възможности и човешки принципи – нещо като детска игра за възрастни – с повече реалност, с по-качествени интеракции, с повече деликатес. И –… Прочети всичко »

🔘 За Нас

🔘 За Реклама


🔘 Общи условия

🔘 Права за ползване

🔘 Privacy Policy

🔘 Cookies

🔘 Решаване на спорове


LIFEHACK е медия за бизнес и личностно развитие, в която се публикува качествено съдържание по теми като дигитален маркетинг, онлайн бизнес, лидерство, предприемачество, мениджмънт, психология и продуктивност.


Facebook

📩 office@lifehack.bg

Top