Не! Няма да говорим за тези двамата…
Тях просто ще ги използваме, за да илюстрираме еманацията на себичността и последствията от нея.
За контекст обаче ще ви разкажа нещо много по-интересно, а именно историята на един генерал от Втората световна война…
През Втората световна война на страната на Съюзниците са воювали много велики генерали – Патън, Брадли, Монтгомъри, Айзенхауер, Макартър, Жуков – а сред тях и Джордж Кетлет Маршал-Младши.
Макар че всички те са служили на своите страни и са се били и са ръководили войските си храбро, един от тях изпъква.
Днес виждаме Втората световна война като ясна борба, в която добрите сили са се обединили самоотвержено срещу злото. Проблемът е, че победата и изтеклото време са замъглили обикновените човешки черти на хората, които са били на правилната страна в тази борба.
С други думи: ние забравяме политиката, коварството, ламтежа за слава, позьорството, алчността и себичния интерес.
Докато другите генерали защитават своята територия, борят се помежду си и жадно се стремят да заемат място в историята, такова поведение въобще не се забелязва у един човек: генерал Джордж Маршал.
Нещо още по-впечатляващо: Маршал безмълвно изпреварва всички тях с величието на своите постижения.
Каква е тайната му?
Пат Райли, прочутият треньор и мениджър, който извежда „Лос Анджелис Лейкърс“ и „Маями Хийт“ до победи в многократни шампионати, казва, че големите отбори имат тенденцията да следват една траектория.
Когато е в началото – преди да е победил, – отборът е невинен.
Ако условията са добри, членовете му се сплотяват, грижат се един за друг и работят заедно за общата си цел.
Тоя етап е по неговите думи „невинното изкачване“.
След като отборът започне да побеждава и се зароди вниманието на медиите, простите връзки, които са обединявали хората, започват да се износват. Играчите започват да пресмятат личното си значение.
Надуват се. Появява се фрустрация. Появяват се егоизми.
Невинното изкачване, казва Пат Райли, почти винаги е последвано от етапа, наречен „болест на себичността“.
Тя може да „порази всеки печелещ отбор всяка година и във всеки момент“, и това се случва притеснително често.
Ето я враждата между Шак и Коби. Ето го Джордан, който удря Стив Кер, Джуд Бъклър и Уил Пардю – членове на собствения му отбор.
Удря хора от собствения си отбор!
Ето ги служителите на „Енрон“, които хвърлиха в тъмнина Калифорния заради собствената си печалба. Такива са и течовете на информация до медиите, правени от недоволен изпълнителен директор, надяващ се да унищожи проекта, който не харесва.
Такива са и политиците ни!
Що се отнася до нас…
Това е началото, когато започваме да мислим, че сме по-добри, че сме особени, че нашите проблеми и преживявания са толкова невероятно различни от проблемите и преживяванията на всеки друг, че никой не би могъл да ги разбере.
Това е нагласа, която е погубила много по-добри хора, отбори и каузи.
В лицето на генерал Маршал, който започва кариерата си като началник-щаб на американската армия в деня, в който Германия нахлува в Полша през 1939 г., и служи през цялата война, виждаме едно от малкото изключения от тази тенденция.
Маршал някак си съумява да се изплъзне от болестта на себичността и в много отношения често се срамува от хората, които са станали нейна жертва. Преди всичко неговото отношение към ранга мания за повечето хора в неговата среда, – е балансирано.
Той не е човек, който се въздържа от всякакво публично демонстриране на своя ранг или на общественото си положение.
Например настоява президентът да го нарича генерал Маршал, а не Джордж. (Спечелил е това звание, нали така?)
Ала докато други генерали редовно лобират за повишения – генерал Макартър изпреварва другите офицери през довоенните години до голяма степен благодарение на агресивните усилия на своята майка, – Маршал активно спира това. Когато другите започват да предлагат Маршал за началник на щаба, той ги моли да спрат, защото:
„[Това] ще ме направи много забележим в армията.
Прекалено забележим всъщност“.
По-късно не одобрява направения от парламента опит да се прокара закон, който да му присъди званието фелдмаршал – не само защото смята, че названието „фелдмаршал Маршал“ би звучало смешно.
Но и защото не иска званието му да е по-високо от това на наставника му, генерал Пършинг, който е близо до смъртта и е негов ментор.
Можете ли да си представите?
Във всички тези случаи чувството му за чест означава да се откаже от почестите и често – да позволи те да отидат при други хора.
Подобно на всяко нормално човешко същество и той иска да ги получи, обаче по правилния начин.
Нещо по-важно:
Той знае, че колкото и приятно да би било да ги има, би могъл да живее и без тях, докато други вероятно не биха могли.
Егото се нуждае от почести за своето утвърждаване.
Самоувереността, от друга страна, е способна да чака и да се фокусира върху конкретната задача независимо от външното признание.
В началото на кариерата си можем по-лесно да правим тези жертви.
Можем да напуснем престижен колеж, за да стартираме своя собствена компания. Или да понасяме да ни гледат отгоре за известно време. Щом постигнем успеха, тенденцията е да преминем към умствената нагласа „вземам каквото ми се полага“. Сега са ни важни всички ненадейно появили се награди и признание – дори ако сме стигнали до успеха не заради тях. Нужни са ни тези пари, тази титла, това медийно внимание – не заради отбора или заради каузата, а заради самите нас.
Защото сме ги заслужили.
Нека кажем ясно:
Ние никога не заслужаваме правото да бъдем алчни или да преследваме своите интереси за сметка на останалите. Да мислим обратното е не само егоистично, то е контрапродуктивно.
Маршал бива подложен на проверка за това до крайна степен.
Работата, за която се е обучавал цял живот, стои пред него на тепсия: да командва войските при десанта в Нормандия, по същество най-голямата координирана инвазия, която е виждал светът. Рузвелт дава да се разбере, че би искал Маршал да поеме командването ѝ.
Със своите подвизи в битките генералът си е осигурил място в историята, така че макар Маршал да е необходим във Вашингтон, Рузвелт иска да му даде възможността да поеме командването.
Маршал не настоява: „Решението е Ваше, господин президент; в случая моите желания са без значение“.
Ролята и славата отиват при Айзенхауер. Оказва се, че Айзенхауер действително е най-подходящият човек за тази работа. Той я извършва превъзходно и помага за постигането на победата във войната.
Нима размяната не си е струвала?
И все пак ние редовно отказваме да сторим това; нашето его не приема да служи на някоя по-голяма мисия, от която да сме част.
Какво трябва да правим?
Да позволим на другия да ни преметне?
Писателката Черил Стрейд казва веднъж на един млад читател:
„Вие ставате този, който възнамерявате да бъдете, и следователно можете и да не бъдете задник“.
Това е една от най-опасните иронии на успеха – можем да се превърнем в такъв човек, какъвто никога не сме искали да бъдем.
Болестта на себичността може да порази и най- невинното изкачване.
Имало е един генерал, който се е отнасял зле с Маршал – по същество го натирва на някои забутани назначения в средата на кариерата му.
По-късно Маршал се издига до по-висок чин от него и има възможността да си отмъсти. Обаче не се възползва от нея.
Защото независимо от кусурите на човека, Маршал вижда, че той е още полезен и че без него за държавата би било по-лошо.
И каква е благодарността за това безмълвно потискане на егото?
Просто още една добре свършена работа – и нищо повече.
Думата, описваща тази черта от характера, вече не се използва често: „великодушен“.
Разбира се, това е било и добра стратегия.
Но Маршал е бил снизходителен, прощаващ и великодушен преди всичко защото това е било правилно.
Според президента Труман, онова, по което Маршал се отличава от почти всички останали хора на военното дело и на политиката, е, че „генерал Маршал никога не помисляше за себе си“.
Има и една друга история за Маршал, който позирал за един от многобройните негови официални портрети, както се изисквало от него. След като идвал много пъти и търпеливо изпълнявал исканото, най-накрая художникът му съобщил, че работата е свършена и може да си ходи. Маршал станал и си тръгнал.
„Не желаете ли да видите картината?“ – попитал артистът.
„Не, благодаря Ви“ – почтително рекъл Маршал и си тръгнал.
Дали тази история ни казва, че да управляваме своя имидж не е важно? Разбира се, че не. В началото на своята кариера можете да забележите, че се възползвате от всяка възможност за това.
Щом постигнете известни успехи, ще осъзнаете, че това до голяма степен ви отвлича от работата ви – времето, което отделяте за репортери, награди и маркетинг, е време, което късате от онова, което действително ви интересува.
Кой има време да гледа някакъв свой портрет?
Какъв е смисълът от това?
Както по-късно споделя съпругата му, хората, които приемат Джордж Маршал просто за скромен или спокоен, пропускат да видят най-характерното в него.
Той притежавал някои особености, които са присъщи на всички – егоизъм, личен интерес, гордост, достойнство, амбиция – но те били „смекчени от едно чувство на смирение и безкористност“.
Това, че искате да бъдете запомнени, че искате да стигнете до върха, да осигурите себе си и семейството си, не ви прави лош човек.
В края на краищата всичко това е част от съблазънта.
Треньорът по футбол Тони Адамс го казва добре:
Играй за името, написано на предницата на фланелката ти и ще запомнят името, написано на гърба ти.
Що се отнася до Маршал, неговият живот опровергава и показва абсурдността на старата мисъл, че безкористността и почтеността биха могли да бъдат слабост или да ни задържат назад.
Сигурно на някои хора ще им е трудно да разкажат много неща за него – обаче всеки от тях живее в свят, формиран до голяма степен от него.
Признанието?
Че кой го интересува.
Сещате ли се за други такива примери за великодушие?
Споделете ги в коментарите ??
по идея на Раян Холидей, “Твоето Его е врагът”
