Примитивният глупак се почеса по нослето, след което заваля

Такова объркване може да споходи всеки!

Учителят по литература може да вложи прекалено дълбок смисъл в съвсем случайното повторение на няколко срички, а икономистът гордо да сочи „закономерностите“ и „аномалиите“, които е открил в съвсем произволни факти.

С риск да прозвучим пристрастно, трябва да кажем, че хората на литературата са склонни съзнателно да смесват шума със смисъла. С други думи, да бъркат случайно създадената импровизация с преднамерено вложеното послание.

Но, слава Богу, това не предизвиква главоболия.

За повечето хора изкуството съвсем не е метод за изследване на истината, а по-скоро начин да избягат от нея или поне да я направят по-лицеприятна.

Символизмът е плод на неспособността и нежеланието ни да приемем случайността. Придаваме смисъл на всяка форма, виждаме човешки фигури в капките мастило по листа.

Видях джамии в облаците, съобщава на света Артур Рембо, френски поет символист от XIX век. И за да ги открие, той отива в „поетичната“ Абисиния, Източна Африка, където е малтретиран от ливански търговец на роби, между другото християнин, хваща сифилис и му отрязват крака заради гангрена. Отвратен, той зарязва поезията на деветнайсет години и умира, забравен от света, в една марсилска болница на около тридесет. Но вече е твърде късно.

Европейските интелектуалци са развили като че ли необратим вкус към символизма, за който ние още си плащаме с психоанализата и други подобни увлечения.

За съжаление някои хора приемат играта твърде насериозно. На тях им се плаща да виждат безкрайно дълбок смисъл във всичко.

Френският мислител и поет Пол Валери направо бил втрещен, когато чул един анализ на негова творба, в който се говорело за послания, за които той никога не се бил сещал.

Естествено, казали му, че въпреки това те със сигурност присъстват в неговото подсъзнание. А децата се скъсват да ги питат какво е искал да каже автора…., помните, нали?

Препоръчвам ви → Дяволът разказва за реалната полза от съвременното образование

Ние подценяваме ролята на случайността в почти всичко.

Доста обезпокоително е, че едва напоследък науката намери сили да се захване с проблема за случайността. Нарастването на литературата по тази тема е надминато само от нарастването на шума. Теорията за вероятностите е съвсем ново попълнение в сферата на математиката, а приложението й в практиката почти не присъства.

Има доказателства, че това, на което сме свикнали да казваме „кураж“, всъщност произлиза от факта, че подценяваме ролята на случайността в събитията, а не от така благородната способност да се сражаваме за принципите си. Хората на риска са много по-често жертви на самозаблуда, до което водят прекомерният оптимизъм и прекалената самоувереност и произтичащото от тях подценяване на възможния негативен изход, отколкото обратното.

В много случаи рискованите им начинания са брутално надхитрени от случайността.

Но колкото и да са интересни тези теми, обсъждането им е доста трудна задача.

Има един свят, в който навикът да се бъркат шансът и способността е най-разпространен и най-очевиден – това е светът на финансовите пазари. Освен това светът на икономиката представлява най-подходящата (а и най-забавна) лаборатория за изследване на случайността.

Причината за това се крие във факта, че именно в тази област на човешката дейност объркването е най-голямо, а последиците – най-пагубни.

Често оставаме с грешното впечатление, че някоя стратегия е гениална, а предприемачът е човек, надарен с необикновен нюх, търговецът е роден търговец, докато на практика 99.9% от това, което са постигнали, се дължи на случайността и нищо друго.

Попитайте някой инвеститор, който прави доста пари, как е успял.

Той ще ви предложи задълбочено и убедително тълкуване на крайните резултати. В много случаи тези измами са съвсем съзнателни и заслужават само едно име – шарлатанство.

Причина за това е неспособността ни да мислим критично и това, че ни харесва да приемаме разни измишльотини за истина.

Но какво да се прави – природата ни е такава.

Умът ни не разполага с необходимото оборудване, за да се справи с вероятностите. Тази ни слабост дори успява да впечатли експертите, понякога само тях.

Ние, хората, сме непоправимо дефектни, поне в тази област, но това е лоша новина само за утопистите, които вярват в съществуването на идеалния човек.

В наши дни мислителите подкрепят два противоположни образа на човека, като тук-там са възможни и леко смесени варианти.

От едната страна леля ви Пенка, която не е женена и не спира да ви дава напътствия за живота. Тя с радост би написала ръководството „20 закона на щастието “ или „Как да станем по-добри за една седмица „. Това е утопията на Русо, Годуин, Кондорсе и Томас Пейн, това са традиционните икономисти (от типа, който ще ви накара да направите разумен избор, защото това е добро за вас) и т.н. Те вярват в разума и рационалното, в това, че трябва да преодолеем всички културни пречки по пътя към по-добрата човешка раса, и си мислят, че можем да контролираме природата си, когато и както решим, и че ще се преобразим просто с едно щракване на пръстите, за да постигнем, освен всичко друго, щастие и мъдрост.

Тук можем да включим и онези, които смятат, че лекарството срещу наднормено тегло е просто да информираш хората, че трябва да са здрави.

От другата страна е трагичната визия за съдбата на човечеството, според която има непреодолими ограничения и недостатъци в начина ни на мислене и реагиране и признаването на този факт е необходим като основа на всяко индивидуално или колективно действие.

Тук са хората като Фридрих Хайек и Милтън Фридман, Адам Смит (човешките намерения), Хърбърт Саймън (ограничената рационалност), Амос Тверски и Даниел Канеман (евристиката и пристрастията), спекулатора Джордж Сорос и т.н.

Най-пренебрегнатият от тях е недоразбраният философ Чарлс Сандърс Пърс, роден сто години преди своето време (той е измислил понятието научен „фалибилизъм“ в противоположност на папската непогрешимост). Толкова сме несъвършени и непригодни за света, в който живеем, че единственото, което ни остава, е да се борим с недостатъците си.

Може би в плана не влиза да се отървем от недостатъците си, може би ни трябват хитри и ловки номера, а не благосклонна морализаторска дидактика.

Като емпирик, най-много мразя морализаторите. Не спирам да се чудя защо те продължават да вярват в неработещи методи. Даването на съвети предполага, че когнитивният ни апарат, а не емоциите, оказва някакъв смислен контрол върху действията ни – модерната наука за поведението доказва, че това няма нищо общо с истината.