Тази доста странна грешка на мозъка често ни играе много, много мръсни номера!

На базата на отделни ситуации, мозъкът ни прави заключения за цялата ни човешка същност, характер или работа, нямащи общо с реалността. С други думи - Фундаменталната атрибутивна грешка обърква възприятията ни.

Случвало ли ви се е да лепнете етикет на някой, само заради реакцията му в дадена ситуация? Засичате колегата си в стола на обяд, виждайки го да си сипва лакомо от всичко, което види и веднага си мислите: голяма лакомия е (не само днес, а по принцип).

А в крайна сметка същата тази лакомия днес просто се е успала и не е имала време да направи традиционната си сутрешна закуска и на обяд просто вече е озверял от глад.

Ако го бяхте видели вчера, вероятно нямаше да си помислите нищо такова….

Ами дядовците ни, които са били изпратени на фронта да защитават родината ни, и за да останат живи се е налагало да убиват? Те убийци ли са по принцип? Жените, принудени да проституират дами с лек характер ли са или са просто жертва на ситуацията, а вие ги виждате просто в един отделен контекст? Извън него може би са грижовни майки…

Грешката, която правим, като мислим за човеш­кия характер като нещо монолитно и всеобхватно, е вид слепота, произтичаща от начина, по който обра­ботваме информация.

Психолозите наричат това Фун­даментална атрибутивна грешка, което е сло­жен начин да се каже, че при оценката на поведението на други хора ние неизбежно надценяваме значението на характера и подценяваме значението на ситуация­та и контекста.

Фундаменталната атрибутивна грешка

Пример за това е един експеримент, в който група хора са помолени да наблюдават два тима с еднакво талантливи баскетболисти и да им напра­вят оценка. Първият тим се намира в добре осветен гимнастически салон, а вторият – в лошо осветен са­лон.

Оценяващите посочват баскетболистите в добре осветения салон като по-добри.

В друг експеримент участниците са помолени да се разделят по двойки и да участват в нещо като малка викторина. Двойките се състоят от един „питащ“ и един „отговарящ“, като „питащият“ трябва да подготви десет „трудни, но не невъзможно трудни“ въпроса от област, която го инте­ресува или в която има познания, и да ги зададе на „от­говарящия“, Т. е. ако някой познава добре украинския фолклор, има право да задава въпроси за украинската народна музика. След като „отговарящият“ даде свои­те отговори, двете страни трябва да оценят нивото на обща култура на другия. Експериментът показва, че „отговарящите“ неизменно определят „питащите“ като по-умни от самите тях.


Такива експерименти могат да бъдат правени под най-различна форма и резултатът от тях почти винаги ще бъде един и същ.

Това е така дори когато, както в описаните два случая, на оценяващите ясно се подска­же, че за поведението на участниците в експеримен­та съществува контекстуално обяснение, а именно, че салонът на единия отбор е по-слабо осветен и че „отговарящите“ трябва да отговарят на субективни и манипулативно подбрани въпроси.

Оказва се, че за участниците в експериментите тази информация няма голямо значение.

Има нещо, което инстинктивно ги кара да си обясняват заобикалящия свят по-скоро с присъщи човешки черти и способности, отколкото с контекста – той е по-добър баскетболист, тя е по-умна от мен.

Ние сме по-възприемчиви към сигналите, които получаваме от себеподобните си, отколкото към околната среда. Може да се каже, че Фун­даментална атрибутивна грешка прави света по-просто и разбираемо място.

Напоследък голям интерес предизвиква идеята, че за да си обясним човешкия характер, е много важно да знаем реда, в който даден човек се е родил в се­мейството си.

По-големите деца са по-доминиращи и консервативни, а по-малките – по-креативни и не­покорни. Когато психолозите се опитват да проверят валидността на тези твърдения обаче, изводите са – поведе­нието ни наистина се влияе от реда на раждането, но, както изтъква психоложката Джудит Харис в своя труд „Ролята на околната среда“, това важи само докато се намираме на семейна територия. Далече от семейство­то по-големите деца вече не са по-доминиращи, а по- малките не са по-непокорни от останалите.

Човек не може да се определи като по-добър или по-лош – той е такъв, какъвто е в зависимост от контекста на ситуацията

втората световна война - битка за оцеляване

Митът за реда на раждането е добра илюстрация на начина, по който действа Фундаменталната атрибутивна грешка. Но добре разбирате защо тя е така при­влекателна.

Много по-лесно е да съдим за хората по реда на раждането им, отколкото да ги наблюдаваме в контекст. По този начин си спестяваме доста усилия.

Ако трябва непрекъснато да правим оценка и преоцен­ка на хората около нас в зависимост от ситуациите, как бихме смогвали да осмислим света? Ще ни бъде много по-трудно да вземем хилядите решения, необходими, за да разберем дали харесваме и обичаме един човек, или за да преценим дали да поискаме съвет от друг.

Психологът Уолтър Мишел твърди, че в човешкия ум има нещо като „редуцир вентил“, който „създава и под­държа непроменливост във възприятията дори когато в поведението на другите непрекъснато се наблюдават промени“. Ето какво пише той:

Да вземем за пример жена, която в някои случаи изглежда крайно независима и враждебна, а в дру­ги – пасивна, зависима и женствена. Нашият редуцир вентил обикновено ни кара да изберем единия от двата темперамента, който определяме като основен. Реша­ваме, че единият служи на другия, или че двата служат на трети. Казваме си, че зад фасадата от пасивност се крие една наистина агресивна жена, или пък че в същи­ната си това е емоционален и зависим от другите човек, за когото агресивността е защитна реакция. Но съвсем възможно е жената да е едновременно и силно незави­сима/агресивна/враждебна, и пасивна/зависима/емоционална, като всяка от описаните страни на личността й е съвсем автентична. Каква ще бъде тя в даден момент не е въпрос на каприз или произволно състояние, а за­виси от това с кого и къде е тя, както и от много други обстоятелства. Контекстът!

Тоест, оказва се, че човешкият характер не е това, което си мислим, че е, или което ни се иска да бъде. Той не е постоянна, лесна за дефиниране съвкупност от тясно свързани помежду си черти. На нас само така ни изглежда поради несъвършенство в собствения ни мозък. Характерът е по-скоро сбор от навици, тенден­ции и интереси със слаба връзка помежду си, които в определени моменти зависят от обстоятелствата и контекста.

Причината, поради която изглежда, че по­вечето от нас имат последователен характер, е, че ние много добре умеем да контролираме средата си.

Пример от личния ми живот. Обичам да посрещам приятели на вечеря — доставя ми истинско удоволствие. Понеже приятелите ми ме виждат най- вече в такава обстановка, те смятат, че аз съм един до­волен човек. Но ако не ги канех тол­кова често у дома и ако вместо това ме виждаха често в ситуации, в които имам малко или никакъв контрол над обстоятелствата – като например при конфликт с враждебно настроени хора – вероятно представата им за мен би била доста различна.

Нека ви дам още един пример, който ми се случи наскоро.

В kingsman.bg получих коментар под една статия, който твърдеше, че материала е копиран от artofmanliness.com и заклейми целия сайт като второкачествено копие на база тази статия. Всъщност, от над 25 статии до момента, само 3-4 са, забележете преразказани и сериозно обогатени от към визия и съдържание от въпросното място.

НО този господин вече беше виждал въпросния оригинал, а излъчването на kingsman и статията, на която беше попаднал го накараха да заклейми целия сайт като долнокачествено копие с всякаква липса на оригиналност и полезност.

В никакъв случай не мога да виня този човек, защото всички ние допускаме подобни атрибутивни грешки, правейки си генерални изводи от един единствен контекст.

Добрият самарянин – състрадателни в зависимост от контекста

историята за Добрия самарянин

Преди няколко години двама психолози от Принстънския университет – Джон Дарли и Даниел Батсън – решават да направят проучване, вдъхновено от библейската история за Добрия самарянин. Както може би знаете, в тази притча от Евангелието на Лука се разказва за един пътник, който бил пребит, ограбен и изоставен полумъртъв по пътя от Йерусалим за Йерихон. Не след дълго край него минали двама набожни хора – един свещеник и един левит, но не спрели да му помогнат.

Единственият, който се притекъл на помощ, бил някакъв самарянин – член на презряно малцин­ство, който превързал раните на пътника и го отвел в близка странноприемница.

Дарли и Батсън решават да възпроизведат тази ситуация в Духовната семинария в Принстън. Проучването им е в традицията на екс­периментите, измерващи Фундаменталната атрибутивна грешка, и е нагледен пример за значението на контекста при развитието на социални вирусни ефекти от всякакъв характер.

Дарли и Батсън се срещат поотделно с група семинаристи, като всеки от тях получава задача да подготви беседа на библейска тема, която след това да из­несе в съседна сграда. Учените правят така, че по пътя между сградите всеки сту­дент да се натъкне на човек, който се е свлякъл и стене от болка. Въпросът е кой ще се спре да му помогне.

Дарли и Батсън въвеждат три промен­ливи в експеримента. Първо, още преди началото раз­дават на студентите въпросник, в който ги питат защо са избрали да учат теология. Дали виждат в религията средство за личностна и духовна реализация и начин да помагат на другите, или търсят практическо сред­ство за намиране на смисъл във всекидневния живот? Второ, темите, по които трябва да говорят студентите, са различни. Някои трябва да коментират степента, в която духовенството успява да изпълни професио­налното си призвание, а на други е дадена темата за Добрия самарянин. И трето, различни са и последните думи на учените към студентите, преди те да тръгнат за лекцията.

В някои случаи, изпращайки студента, провеждащият експеримента поглежда часовника си и казва: „Закъсняваш. Трябваше да си там преди няколко минути. Побързай!“ В други случаи репликата е: „Има още няколко минути, но ти все пак тръгвай!“

Ако помолим произволен брой хора да предви­дят кои от семинаристите ще се притекат на помощ на стенещия човек, вероятно ще получим доста сход­ни отговори. Почти всички ще кажат, че това ще са студентите, които в анкетата са отговорили, че са в Семинарията, за да помагат на хората, както и онези, чиято лекция е върху притчата за Добрия самарянин.

В действителност обаче нито един от двата фактора не играе съществена роля. Едва ли има по-добър начин да припомним на някого задължението му да помага на изпадналите в беда от това да го накараме да разсъждава върху историята за Добрия самарянин.

Ho експериментът показва, че това не води до увели­чение на случаите, в които студентите се спират, за да помогнат на стенещия човек – споделят учените. – В няколко случая семинаристи, които са се запътили, за да говорят по темата за Добрия самарянин, буквално прекрачват човека. Единственото, което се оказва от значение, е дали студентите бързат. От групата, на ко­ято е казано да побърза, само 10 процента се спират да помогнат. В другата група процентът е 63. С други думи:

Изследването показва, че при избора на поведение мислите и убежденията ни играят по-малка роля, отколкото ситуацията, в която се намираме.

Думите „Побързай! Закъсняваш!“ превръщат със­традателния човек в безчувствен към страданието, т.е. за конкретния момент те го превръщат в друг човек.

Такъв процес на трансформация лежи в основата на всяка социална епидемия.

Възпитанието на децата и силата на контекста:

възпитанието на децата

Джудит Харис убедително доказва, че за възпитанието на децата влиянието на връстниците и обществото е по-важно от това на семейството. Тя дава за пример изследвания, при които нивата на детската престъп­ност и процентът на отпадане от училище в гимназиалните класове подсказват, че младежите, живеещи в добър квартал и проблемни семейства се развиват по- добре от онези, живеещи в проблемен квартал и доб­ри семейства. Ние прекарваме толкова много време в приказки за семейството като възпитателен фактор, че горното твърдение може да ни се стори абсурдно.

Но всъщност то е логично продължение на Теорията за силата на контекста: непосредствените характерис­тики на заобикалящата децата ни среда – улиците, по които те вървят, хората, които срещат – играят огромна роля за формирането им като личности, за това кои са те и как постъпват.

Повечето деца прибягват до измама само в някои ситуации. Случаите на лъжа, измама и кражба са много слабо зависими един от друг. Дори измамата в класната стая е трудно предвидима – едно дете може да излъже на теста по математика, но не и на теста по правопис и т.н. Дали детето ще излъже в определена ситуация, зависи отчасти от интелигентността, възрастта, семейната сре- да и от още няколко други фактора, но също и от ситуа- цията и начина, по който детето се свързва с нея. – Хартсхорн и Мей

Това заключение е необичайно. Ако ви помоля да опишете характера на най-добрите си приятели, вие няма да кажете: „Наско е много щедър, но само към мен, не и към семейството му“ или „Дани е невероятно честна, когато става въпрос за личния й живот, но на работното си място прибягва до някои хитрости“.

Вместо това ще ми кажете, че Наско е щедър човек, а Дани е много честна.

Когато става въпрос за личността на хората, всички ние естествено мислим в абсолютни стойности – той е такъв, или не е такъв. Но когато вземаме под внимание само наследствените черти и забравяме ролята на ситуациите, ние се заблуждаваме за истинските причини за човешкото поведение.


vervet (1)

Южно африканските маймуни Vervet са неспособни да разпознаят присъствието на леопард, дори и по трупа на мъртва антилопа, висяща от някое дърво. Подобно нещо се случва и когато наблизо е минал питон. Пренебрегвайки пресните следи в пясъка, маймуните смело навлизат в гъсталака и се стъписват при вида на змията.

Това не означава, че те са глупави. Поведението им е много по-сложно, когато става въпрос за нещо, свързано със себеподобните им. Те чуват вика на мъжкаря и познават дали той е от тяхното, или от съседно стадо. Ако чуят малко маймунче да вика за помощ, те веднага търсят с поглед майката, а не малкото, и винаги знаят чие е бебето.

С други думи, Vervet умеят добре да обработват определен вид маймунска информация, но в обработването на други видове информация не са така добри.

Същото е вярно и при хората.

Още по темата: Eпидемичното послание или факторът Прилепчивост

Не пропускай и:

Остави коментар

Имаш ли мнение? Сподели го...

avatar